Споделена история от Тинейджърски |
Самотно лято
преди: 14 години, 1 месец, прочетена 3110 пъти
Момичето, което беше моя идеал, което така неочаквано се появи в моя живот и го превзе напълно, което превърна съществуването ми в една цел - да се грижа за нея, момичето, което беше моя сродна душа, момичето което изчезна толкова бързо колкото се появи. Вече минаха няколко два месеца, а тя запазваше все така силно присъствие в мен, сигурно безброй пъти си представях в глава разни романтични съжети, в които ние се срешаме и отново се обикваме, колко ли пъти ми се причуваше, че телефона ми звънни, колко ли пъти минавах по край нейния блок впил поглед в кооперацията, където живее. За съжаление, колкото и да си втълпявах, че има надежда и че нищо не е свършило, трябваше да приема факта, че съм я загубил безвъзвратно. Не исках да говоря с друг, не исках да продължавам така напред, но колкото и да е трудно гледах през насълзените си очи небете и си казвах, че тъмните дни ще отминат. Колко ли пъти се опитах да убия спомена за нея, да го абстрахирам някак си от психиката си, защото виждах вече, че така сливах реалността и фантазията. Лятото най-накрая пристигна, но за мен това не беше повод за радост, отново нежелани социално контакти, щях да си напомня за моя най-голям провал - нея, но по-късно щях да разбера, че приятелите са най-добрият начин да се справя с призраците в главата ми. Юли премина пред компютъра пълна самота, по цял ден бях сам и съжалявах моето нещастие, започнах да се ужасявам от самотата, която ме затваряше все повече и повече. Спомена, за моето момиче беше здрава верига, която ме приковаваше, вече не се радвах на живота, вече нищо нямаше смисъл, жегата беше моят ад. Никога не бях толкова самотен и едновременно изживявах славното си минало в главата си, спомените контролираха живота ми вече, бъдещето не съществуваше ,а ностящето беше болезнено изживяване. Травмата, която сякаш сам си нанесох сега беше моят палач, който бавно ме унищожаваше. Първият ден от август беше дъждовен, метафоризирах края на жегата с края на мойте мъки, но те тъкмо започваха. Август беше месеца на моята бавна метаморфоза, която включваше губене на разсъдъка си. Започнах докато играя на компютъра да говоря на глас и въпреки това да се струва глупаво на милите читатели, това е първата крачка към лудостта. Дните бяха мъчение за мен, ходех сякаш по тръни, спрях да ям редовно, съня ми беше нарушен, карах се с баща ми, който по цял ден беше на работа и ме оставяше само да самувам в самотата си. Всеки поглед ми се струваше острие, което ме пробива. Август беше вече към края си когато най-неочакваното нещо се случи с мен. Започнах по цял ден да спя, а сънищата... ах, сънищата бяха самата реалноста. В тях изживявах изгубеното, но не и забравено време. Реших, че поне в подсъзнанието си трябва да се справя с моята травма, която започваше да ме контролира и бавно, но сигурно да ме асимилира. Сънувах как съм отново с нея, как се прегъщаме, как нейните устни докосват мойте, как мойте ръце се плъзгат по нея, как я целувам по врата, как дишането ни се синхронизира. Въпреки, че тук бях истински щастлив знаех, че утопична ми мечта трябва да свърши. Събуждах се само да се храня и окъпя. След дни прекарани в миналото, забелязах как започвам да отпадам, да отслабвам, да повяхвам. Това бе цената на живота в фантазийте. Реших, че вече е време да спра в това мое фиаско. В един от сънищата ми, в който аз бях отново с нея, сложих ръка на устните й когато се опита да ме целуне, казах и че всичко свършва днес, че е мъртва за мен, че не мога да живея тук с нея, че живота ме зове, че това мечтателство ме унижовата, а тя милата ме погледна тъжно, и сякаш образа и се изпари като вода от нагорещен съд, сякаш духнах глухарче, така образа за нея изчезна безвъзвратно от мен. Събудих се целият потен, очите ми бяха насълзени, странна болка в гърдите ме пертискаше, краката и ръцете ми трепереха, целият бях настръхнал. И тогава в най-голямата ми така се чувствах толкова свободен, наранен, но без окови. Дойде 15 септември, дата която посрещнах с голяма радоста, моето приключение свърши, аз оцелях, но тя остана назад, накъде в забравеното. Тя е залеза, а исках да видя изгрева...
|
