Споделена история от Измислени истории |
Влюбих се в известен !
преди: 11 години, 4 месеца, прочетена 5430 пъти
Аз съм момиче, което никога не се е интересувало от живота на богатите и известните. Слушах песните им, гледах филмите им, възхищавах се на красотата им. Но до там. Не ми пукаше особено за тях и живота им или слуховете около тях. Това беше така, защото предпочитах реалността. А тя не беше лоша- имаше толкова много прекрасни момчета, които се опитваха да привлекат вниманието ми и радвах се на верни и близки приятелки ( не много, но достатъчно ). Но нещата се промениха.
Случи се така, че с братовчедка ми решихме да си направим екскурзия в чужбина по повод нейния 18ти р. д. Аз съм едва навършила 19г. и беше изключително трудно да убедим родителите си да ни пуснат само с вуйчо ( по простата причина, че той нямаше да бъде при нас, щеше да работи и всичко щеше да е само формално и на документи). Все пак след хиляди обещания, молби и условия ни разрешиха. Спомням си радостта и трепета, които не ме оставиха на мира до самото качване в самолета. Спомням си колко нервна бях докато броях парите, които бях събирала през целия си живот. И не само- работих усърдно на много места през цялата изминала година, а и баби, лели, дядовци и, естествено, родителите ми помогнаха много!
Желаната дестинация беше LA. Град, който съм сънувала още от много малка. Лос Анджелис бе градът, с който бяха свързани онези мои мечти, които ми се струваха нереални и детински. Екскурзията щеше да продължи 1 месец. Месец, който си представях като най-прекрасното нещо, което щеше да ми се случи. Но аз нямах и представа какво всъщност ме очакваше там.
Возех се за първи път в самолет, така че напрягах слуха си всеки път, когато стюардесата или пилотът казваха нещо. А и братовчедка ми не беше особено на, , ти” с английския, така че й бях нещо като преводач. Гледах облаците и мислите ми препускаха една след друга- какъв ще е хотелът, какви ще са хората, обстановката, какво ще се случи. В едно обаче бях сигурна- щеше да ми хареса. Самолетът кацна, но аз все още летях във облаците, а адреналинът в мен се покачваше все повече. Летището ми се стори прекрасно- гледах така, сякаш исках да запечатам всяка малка подробност от него. Вече бях в града на звездите, даже тайничко се чувствах като една от тях. С всяка изминала крачка градът ми се струваше все по-възхитителен.
Отне ни няколко дни преди да започнем да се оправяме в града без да се губим. Вече бях научила главните улици и сгради и как да стигна до хотела ни от тях. Като стана въпрос- хотелът не беше най-луксозния и уникален, но на мен ми се стори перфектен- не далеч от плажа, достатъчно голям (всяка имаше собствено легло и бюро с гардеробче) и в същото време уютен, с прекрасна тераса. Банята беше чиста, а обслужването- на ниво. Макар и даването на бакшиши да си остана неестествен навик за мен (като една типична българка), се чувствах като принцеса. Говорех със семейството си на всеки 2-3 дни и с детайли разказвах с коя, , celebrity” съм се снимала и как е минал поредния страхотен ден.
Ясно си спомням една вечер - сама, тъй като братовчедка ми се беше изморила твърде рано и ме беше оставила, стъпвах едва едва, защото краката ме боляха ужасно от високите обувки. Не си чувствах възглавничките на глезените, но въпреки това се усмихвах, защото знаех че изглеждам добре и се чувствах още по-добре. В крайна сметка седнах на една пейка, и се загледах в небето. Вече се свечеряваше, а времето беше страхотно. Шумът на колите, хилядите акценти, които чувах от хората, които само ме поглеждаха и отминаваха - всичко това бяха неща, с които много лесно можех да свикна. Колкото повече стоях, толкова повече ми искаше да остана в този град завинаги.
Внезапно до мен се приближи мъж. Погледна ме, усмихна се и реши да седне на другия край на пейката. Признавам си, в началото малко се стреснах. Не че за първи път ме заговаряше или оглеждаше непознат. Просто той беше различен. Не беше типичния холивудски красавец, всъщност не приличаше изобщо на никое от момчетата, с които някога съм излизала. Беше висок (около 1. 85) доста повече от моите скромни 1. 62 ^_^, имаше обица на устната, на веждата, на езика. Имаше и много татуировки и беше облечен някак твърде странно. И все пак, въпреки всички тези обици и татуировки, въпреки странната прическа (вероятно боядисвана) и въпреки стилът му, нещо ме накара да не помръдна от пейката, а да остана на мястото си и дори някак си тайничко се надявах да го опозная. Още в началото се влюбих в усмивката му- зъбите му бяха перфектно прави и бели, а смехът му беше запленяващ.
- Извинявай, не исках да те стряскам. Просто имам малко работа, обещавам да не ти преча! – казвайки това, той ми се усмихна с идеалната си усмивка, отвори лаптопа си и го включи. Усетих акцента му и знаех, че също не е американец, но не можах да определя какъв е. Любопитството ми ме ръчкаше отвътре и тогава се сетих – не е искал да ме стряска? Значи се бях издала? Почувствах се някак неловко. Въздухът около мен сякаш натежа и дишането ми стана по-често и осезаемо. Все пак намерих волята да му отговоря.
- Не си ме стреснал, просто не очаквах да седнеш. - мислех всяка дума дали е граматически правилна и усещах, че гласът ми звучи смутено, което ме смути още повече.
Той се разсмя.
- Разбирам. – и отново погледна към лаптопа си. Аз обаче не можех да откъсна очи от него. Това момче, което преди секунди ми се стори страшно, вече не ми обръщаше внимание. Почувствах се разочарована и някак смаяна. Исках да го заговоря, но не знаех как да започна, а не исках да усети трепета ми.
Внезапно, сякаш прочел мислите ми, той проговори.
- Не си оттук, нали?
- Не, тук съм за малко. Толкова ли ми лош акцент имам? – усмихнах му се виновно.
Сега той затвори лаптопа си и се извъртя към мен. Сърцето ми заби така, сякаш бях спечелила някаква награда. Имаше прекрасни черти- когато се усмихваше, кафявите му очи се присвиваха толкова сладко. Не можех да си обясня защо един човек, който Господ е надарил с толкова естествена красота би я прикрил с толкова пиърсинзи и татуировки.
- Не, просто не си като момичетата тук. От къде си?
- България. Бил ли си някога там?
- Не, но може би някой път ще я посетя и ти ще ме разведеш.
Не знаех какво да кажа, главата ми започна да пулсира и си забравих граматиката. А той не спираше да ме гледа- право в очите, така сякаш искаше да ми каже, , Всичко е наред, просто искам да те опозная”. И макар да бях нервна, не се чувствах неловко. Разговорът с него потръгна толкова лесно, вече не се колебаех какво да кажа, не мислех, просто гледах него. Бяха минали часове, когато той ме върна на Земята.
- Става късно. И тъй като не можах да си свърша работата, вероятно ще трябва да тръгвам. – той се засмя, но не можах да отвърна на усмивката му. В главата ми вече препускаха хиляди други мисли. Изведнъж се замислих колко късно бе станало и сякаш на лента пред очите ми минаха всички онези страшни истории за тъмните улици вечер в LA. Знаех, че трябва да тръгна, защото късогледството ми се усилва през нощта и щеше да ми бъде много по трудно да се ориентирам. Вече усещах как ще потръпвам всеки път, когато чуя шум зад себе си. – Хей, шегувах се! Не те обвинявам, аз съм си виновен. – гласът му за пореден път прекъсна мислите ми.
- Не, аз просто се замислих за друго. - сега вече се засмях и се изправих. – Да, прав си наистина е късно. Много ми беше приятно да се запознаем. – казах го уверено, вече успокоила съзнанието си, и сякаш за да разсмея себе си си обещах да намаля филмите. Сега вече бях напълно спокойна.
- Сигурна ли си, че можеш да се прибереш сама? Ако искаш мога да те изпратя. – отново потръпнах. Цялото ми съзнание крещеше, , Не му вярвай”, но след няколко минути вероятно любопитството ми ме накара да го оставя да ме изпрати, , донякъде”.
В крайна сметка му позволих да дойде с мен до самия хотел, защото, , И без това бил паркирал наблизо”. Спряхме пред хотела. Знаех, че трябва да му обърна гръб и да си тръгна, но нещо просто ме спираше. Когато все пак реших да се кача, той се приближи и ме прегърна. Усетих брадичката му в косата си, а после той се извъртя. Сега чувствах дъха му съвсем ясно, кръвта ми се отдръпна от цялото ми тяло, за да се излее с всичка сила в главата. Вече не мислех, просто се отпуснах в ръцете му и го оставих да ме целуне.
Влизайки в стаята погледнах часовника – беше 4 часа сутринта, но това не ми попречи да събудя братовчедка си и задъхано да й обясня какво се бе случило! При това с най-малки и незначителни подробности. Вероятно на нея историята й писна още след 3-тия разказ, но при мен всичко се въртеше около него. За каквото и да говорехме, аз някак несъзнателно извъртах темата и отново стигах до, , странния непознат” (чието име няма да ви кажа).
В един от последните дни, обаче, видях същия този мъж по телевизията. Беше певец. Певец, който не ми беше непознат, просто беше страшно променен. Това беше човек, който приятелите ми бяха осмивали хиляди пъти. Дрехите му, маниерите му, действията му. Те не го разбираха. Аз не го разбирах. А сега същия този човек беше превзел съзнанието ми. Не казах на никой. Нито дори на братовчедка ми. Внезапно усмивката ми помръкна и умишлено започнах да отбягвам разговорите за него.
Връщайки се в България започнах да слушам музиката му, да гледам всички възможни интервюта с него, плачейки на същата онази усмивка, в която се бях влюбила, а сега гледам през монитора. Гледам предаванията, в които гостува, следя участията му. Усещам как това бавно се превръща в мания. И не знам как да намеря утеха. Мисълта, че никога повече няма да видя този човек ме разяжда. Но знаете ли от кое най-много ме боли- от безсилието. Безсилието, че не мога да направя нищо. Че ден след ден спомена ми се струва все повече като сън. Парфюмът му, допирът на кожата му – всичко постепенно избледнява.
Та въпросът ми е : Случвало ли ви се е някога това? Не е нужно да е известен! Просто- копнеели ли сте да видите толкова много някой, а да нямате никакъв контакт с него? И ако да, моля ви от сърце – споделете как се справихте с това!
|
