Нощен живот 1 част (с участие на к-поп идоли)
преди: 11 години, 2 месеца, прочетена 4454 пъти
Глава 1

Мракът се спускаше над Сеул. Кръглата луна хвърляше ярката си светлина по покривите на високите, лъскави сгради, отразяваше се в прозорците и витрините на скъпите магазини, създаваше усещането, че е огромна. Подготвяйки се за настъпващата нощ, в кварталите малко по малко започнаха да се включват уличните лампи. Мигащите постери отново зарекламираха я хотел, я заведение. Щорите и завесите на апартаментите се спускаха.
Часът показа точно три, когато по магистралата профучаха две спортни, ниски коли – едната червена, на капака на която бе гравирано X-5, а другата черна, с надпис B. A. P.
Движеха се толкова бързо, че след себе си оставяха само прах. Бяха ту успоредни една на друга, ту едната от тях избързваше, след което отново се изравняваха. Дистанцията помеджу им се стесняваше и разширяваше. В един миг колите се докоснаха съвсем леко и между тях прехвърчаха нажежени искри, които се разлетяха наоколо и замряха, както се бяха появили.
Магистралата свърши и превозните средства изскочиха на булеварда, водещ към центъра на града. Черната кола зави рязко наляво и тишината бе прорязана от изскърцването на гумите. За части от секундата, задните й гуми поддадоха, но след това шофьорът успя да овладее положението и тя отново се задвижи под права линия. Младежът прокрара ръка през черната си, разрошена коса, докато с другата стискаше здраво волана. Той погледна към страничното стъкло и се подсмихна леко. Фаровете на червеният му преследвач го заслепиха леко и момчето присви очи.
- Някои хора просто не знаят кога да спрат. – прошепна на себе си. Колата направи нов резък завой и излезе на една по-тясна улица. Тя имаше неравности и машината започна да се тресе.

- Виж, не че се съмнявам в шофьорските ти умения, нооо.... сигурен ли си за това? - качулат младеж, чиято русолява, с тъмни кичури коса се подаваше изпод качулката, се надвеси към шофьора. Колата подскочи леко и той си фрасна главата в тавана. Смръщи се на последвалата болка.

- Вместо да ми хленчиш, вземи да си размърдаш мързеливия задник и ги почерпи с любимите ми... бонбони. – отбеляза чернокосият. – Но, преди това, хвани се за седалката. Здраво.

Другият въздъхна.
- Ето защо не обичам комбинацията теб+мен+кола... – промърмори.

Без да задава въпроси, изпълни нареждането. В този момент колата се наклони назад и за секунди се озова във въздуха. Приземи се доста шумно, като се разтресе силно.

- СЕГА! – извика шофьорът. Младежът на задната седалка се хвана на дръжката, прикрепена на тавана и се надвеси през страничното стъкло. Изчака подходящият момент, когато преследвачите им се приземиха на пътя и насочи пистолета си към предното стъкло. Затвори едното си око и се концентрира. Стегнатата му ръка замръзна неподвижно. Лека, самодоволна усмивка се появи на устните му.

- Sayonara... – прошепна. Показалецът му бавно натисна спусъка, но в този миг гумите на колата поддадоха и машината се завъртя със проглушително изскърцване. Х-5 и В. А. Р се озоваха един срещу друг.
- Мамка му, Химчан, какво беше това! – извика изнервено другият младеж, който бе изпуснал оръжието си. Погледът му попадна на приближаващото се с бясна скорост ферари и очите му се разшириха в шок.
- Излизай... – прошепна чернокосият. – БЪРЗО, БЪРЗО, БЪРЗО!!!

Младежите се хвърлиха през отворените стъкла. Претърколиха се на земята и полу-лазейки, в бързината си да се изправят, дадоха всичко по силите си да се отдалечат максимално. Чуха се спирачки, остро протриване на гуми и по чудо – лек сблъсък. Момчетата погледнаха към враговете си, които изглеждаха невредими.
- Ама и копелетата имат един шибан късмет. – изсумя Химчан и побутна приятеля си по рамото. – Да изчезваме. – продума и двамата се затичаха покрай сформирания от тясно разположените сгради, подобие на тесен тунел.

Вратите на червеното ферари се отвориха.
- ЗЕМЯ! – изкрещя момче с леко червеникава коса и се просна на асфалта.
- Лигльо, преувеличаваш. – отбеляза сериозно чернокосо момче, чиито черти на лицето леко наподобяваха тези на Химчан. Приближи се и подритна излегналия се младеж. – Имам отлични шофьорски умения!
- Моята.... моята.... – чу се тих разтреперан глас. – Хубавата ми колица! – изхлипа друг чернокос младеж, докато милваше смачкания капак на ферарито.
- Ghun, Zin, идиоти мои, имаме да трепем задници! – възкликна Хае, като се подсмихна доволно. Погледът му попадна на лежащия пистолет на няколко крачки от него. Наведе се и го вдигна. В съзнанието му проблясна картината от момента, преди В. А. Р да се завъртят.
- Изглежда някой ще бъде изигран със собствената му играчка. – продума тихо, прокарвайки пръсти по студената повърхност на оръжието. – Да вървим! Трябва да достигнем мишената първи. Не го забравяйте. Т. С. З са на заден план.
- Т. С. З? – попита несигурно Зин, като се изправи и изтупа прахта от себе си.
- Тотално Смотаните Загубеняци. – повдигне рамене Хае и, без да казва нищо повече, тръгна в посоката, където се бяха изгубили враговете им.

Химчан погледна към GPS-a в ръката си, където, близо до тяхното местонахождение, светеше малка червена точица.
- Почти стигнахме. – продума той, като го прибра обратно в джоба си и извади от там пистолет. Последна към Дае очакващо, но русокосият продума.

- Изпуснах го. Заради теб и вманиачаването ти да се фукаш колко си добър зад волана. Химчан въздъхна, извади един нож и го подхвърли на другото момче. Дае го хвана и го погледна невярващо.

- Ти шегуваш ли се? ! – засмя се кратко.

- Никога не знаеш какво ще ти потрябва. – отбеляза Химчан. – Хайде. – продума и двамата продължиха около 50тина метра надолу по тъмната улица. Беше ужасно тихо и всяко изпукване на камъчетата изпод кецовете им се чуваше. Благодарение на черната им екипировка, младежите се сливаха с нощта. Скоро спряха пред голяма стара сграда, която в миналите десет години е играела ролята на завод. Повечето прозорци бяха изпочупени. Лекият вятър се просмукваше измежду процепите, създавайки страховито свирене.

- Мисля да си го резервирам за Хелоуин следващата година. – подсмихна се Дае, докато двамата внимателно навлизаха вътре.

- Да се разделим. – продума Химчан. – Аз ще огледам на горния етаж, ти провери този. Ако има нещо, сигнализирай ми веднага.

- Всъщност мисля да запазя целия купон за себе си. – отвърна разсеяно Дае и си спечели ритник по крака. Другият младеж въздъхна и се заизкачва по стълбите.

Очите на русокосият напрегнато се взираха в тъмнината. Тъкмо, когато щеше да се убеди, че няма нищо нередно, през един от счупените прозорци прелетя нещо, което се претърколи на цимента и започна да изпуска дим.

- Мамка му. – изпсува той и закри с яката на блузата си носа и устата си. Затича се, прескочи димката и бързо се заизкачва по стълбата. Затърси с поглед Химчан. Чу се изстрел, който прокънтя проглушително наоколо.

- Пресечи му пътя! БЪРЗО! – гласът на чернокосия дойде някъде изотзад. Дае реагира и светкавично се обърна, затича се към бягащия, пълен мъж и скочи към него. Успя да се вкопчи в блузата му и двамата се струполиха на земята. Русокосият седна на гърба на непознатия, взе пистолета му и го прибра в джоба си, хвана косата му и я дръпна нагоре, след което опря ножа си във врата му.

- КАЖИ КЪДЕ СА! – изкрещя, затегна хватката си и притисна хладното острие към плътта му по-силно. Не последва отговор. – Давам ти точно три секунди да ми отговориш! – каза ледено. – 1, 2.... – започна да брои, но бе прекъснат.

- О, ти няма да го направиш. – Дае трепна, щом усети дулото на пистолет, опряно в главата му. – Каква ирония! Нима не можеш да разпознаеш собственото си оръжие? – засмя се студено Хае, побутвайки му главата.

Дае затвори очи, за да се концентрира, след което с много бързо движение измести крака си, така че спъна врага си и той падна на земята. Членът на Б. А. П. се изправи и се огледа за приятеля си. Нямаше и следа от него.

- Къде си, глупако... – продума, докато се озърташе наоколо. Погледът му попадна на Хае, който се готвеше да го простреля в главата. Русият младеж бързо се наведе – точно навреме, когато куршумът прелетя над главата му.

- Играем подло, а? – подсмихна се Дае, скривайки се зад една от колоните.

- О, моля те. Значението на тази дума ти е по-познато, отколкото на мен. – отвърна му на свой ред Хае. Той се изправи и помогна на превития от страх пълен мъж да се изправи.

- И-и в-вие ли и-искате да ме у-убиете? – заекна той, но чернокосият му даде знак да мълчи и поклати отрицателно глава.

- Моята задача е да те пазя. – информира го той, като застана пред него, търсейки Дае. – Ела, ела, пиленце... Имам нещо да ти дам. – започна да говори и пристъпи напред. Вече бе на крачка от Дае, който продължаваше да се крие зад колоната. Хае не го виждаше все още. Очите му напрегнато се взираха в мрака.

Ръката на русокосото момче се плъзна надолу и той по най-внимателния начин бръкна в джоба на панталоните си. Със същата предпазливост извади оттам свития пистолет. Вдигна го на нивото на очите си, а на устните му се изписа усмивка.

--------------------
Химчан стисна зъби и вкопчи пръстите си по-силно в ръба на полу-разрушената тераса. Висеше на една ръка, а това не бе най-приятното нещо на този свят. Не смееше да мръдне, защото каквото бе останало от издадената част на сградата, пропукваше страховито.

- Май е време да си кажеш молитвите?

Младежът вдигна поглед към Зин, който бе насочил пистолета си към него. Чернокосият се подсмихна.

- Не съм вярващ. – отбеляза.

Мислите му трескаво се сменяха, прехвърляйки различни варианти, но накрая се стигна до едно решение. Решение, което имаше само два изхода. Единият от които бе доста... нежелан. Той се залюля напред - назад. Чу се пукот и прах се посипа наоколо. След което ръката му просто се отпусна и чернокосият полетя надолу...

Зин невярващо се надвеси напред. Нима се бе самоубил? ! Заради тъмнината не се виждаше нищо. Той насочи оръжието си надолу и стреля три пъти. Трябваше да се подсигури. Нищо не се чу. Младежът вдигна рамене и се усмихна самодоволно. Един враг по-малко никога не е било лошо нещо. После влезе навътре.

Химчан, който висеше на долната по-здрава тераса, примижа от парещата болка в рамото си. Копелето го беше простреляло. С мъка се набра нагоре и се отпусна на колене на студения цимент. Извади от малката чантичка, висяща на кръста му бял, ластичен плат и превърза кърващото място.

- Считай се за мъртъв. – изсумя той, изправи се, взе в ръка оръжието си и влезе обратно в сградата.

Двамата ясно бяха чули изстрелите. Дае се възплолзва от разконцентрирания Хае и изскочи пред него, опирайки пистолета си в главата му.

Уплашеният, пълен мъж стрестнато наблюдаваше сцената пред него. Всичко му идваше в повече. Дали не беше време да се опита да се измъкне? Той бавно запристъпва към изхода. Трескаво поглеждаше назад, за да се увери, че не са го забелязали. Едвам не изкрещя, когато една ръка го сграбчи и го дръпна зад една по-издадена стена.

- Къде си мислиш, че отиваш? – попита Химчан и опря дулото на оръжието си в гърба му. – Къде е русото момче, с което дойдох? – попита. – Казвай! – изсъска заплашително.

- Т-т-той е т-т-ам с о-онзи другия и м-май ще го у-у-у....


- Добре, млъкни. Нервиш ме с тъпото ти заекване. Върви напред! – заповяда му Химчан и двамата започнаха да се приближават към останалите.

В помещението бе пусната димка и скоро хептен нищо не можеше да се види. Чернокосият член на Б. А. П. здраво стискаше теглещия се на всички посоки пленник.
- Ако мръднеш, ще те убия на секундата. – отбеляза и мъжът се кротна.

Дае разбра, че пред него вече няма никого. Започна сляпо да ходи наоколо, озъртайки се. Изведнъж се сблъска в някой. Стреснато вдигна пистолета си към неопределимия обект. Усети нещо да се опира в главата му и рязко се обърна. Започна да мести поглед ту към единия, ту към другия враг. Пристъпи назад и опря в трети човек.

„Какво подяволите... ” – помисли си объркано.

Обстановката започваше да става все по-видима.

- Вие ебавате ли се с мен... – продума, щом осъзна, че Химчан, Зин и Хае са насочили пистолетите си към него.

Химчан се подсмихна нервно и бързо измести прицела си към изумения Зин, премигващ невярващо срещу него. Дае стори същото с Хае. В един момент всеки бе насочил оръжието си към отсрещния човек. Обезоръженият пленник не смееше да гъкне. Настъпи тишина, през която се разменяха озлобени погледи.

- Ето какво. Дайте ни го – Хае кимна към треперещият мъж -... и ние ще си тръгнем.

- Как не. – засмя се Химчан. – Защо просто не се чупите оттук, преди да съм решил да стрелям?

Отвън се чуха сирени.

- Ченгета. – изсумя Зин.

- Не мога да пропусна това. – подсмихна се Дае и натисна спусъка. Не се случи нищо и младежът изумено повтори действието си.

- Отново шибания късмет... Де жа вю ли имам? – попита иронично Химчан.

- Глупак. – засмя се Хае и понечи да застреля Дае, но и неговият пистолет се оказа празен. Положението при всички бе еднакво.

- Да се омитаме. – въздъхна Зин, сръгвайки приятеля си. – Полицията ще довтаса всеки момент.

- Ами той? – Хае кимна към пленника. Но в този момент мъжът се свлече безжизнено на земята.

- Прав си, че никога не знаеш кога може да свърши работа. – ухили се Дае, поглеждайки към забития нож в тялото.

Зин и Хае въздъхнаха, хвърлиха последен поглед на враговете си и се затичаха надолу по стълбите.

- Беше... забавно. – отбеляза Химчан, драсна клечка кибрит и се загледа в пламъчето, преди да го пусне върху трупа.

- Да се връщаме. – продума Дае и двамата изчезнаха в мрака.

„Лека нощ, Сеул... ”