Най-тежката работа? (физически и психически)
преди: 23 дни, 11 часа, прочетена 720 пъти
Коя е най-тежката работа, която сте работили? Аз съм работила, като сервитьорка и е ужасно. Мисля, че това също и чистачка/хамалин са най-тежки, и най-малко заплатени.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 21 дни, 15 часа hash: bd1a187ae0

гласове: 1 2 3 4 5   (21 гласа)

1.   Аз пък изобщо не мисля, че сервитьорка и чистачка са най-тежки и най-малко платени.

 

...

преди: 21 дни, 15 часа hash: 5c752b6bab

гласове: 1 2 3 4 5   (23 гласа)

2.   Зависи дали се има предвид платена работа или принудителна такава. Темата очевидно е поредната пързалка, но все пак ще отговоря. Като 17-годишен, когато завърших гимназията през 1997 година и беше страшна крива в България, се цаних за разносна търговия по улиците, из уличните магазинчета и в разни сгради и хотели със седалища на фирми в тях. Цял ден вървене през жегата и я продадеш нещо, я не. Но най-глупаво беше това, че се налагаше да лъжем хората, че предлагаме някакви качествени стоки на ниска цена, а си бяха китайски ментаци. Затова напуснах и отидох на работа в сладкарски цех на фирма "Кедър" до едно пловдивско село, където на нощни смени полагахме непосилен ръчен труд в условия на горещина от пещите, липса на кислород и постоянно бързане да насмогнем с поточната линия. Един човек вършеше работа като за трима, но за нищожна заплатка. Имаше голяма безработица тогава и от няма накъде се налагаше да преглътнем това временно положение, защото сметките вървяха. В казармата в Ямбол, като 18-годишни, новобранците отглеждахме прасета и кокошки между януари и март 1999 година. Пренасяли сме всяка седмица наполовина отрязани надлъжно и замразени прасета от военната кланица до складовете в приземната кухня на нашето поделение при -20 градуса студове сутрин, с голи ръце. Пак там сме ринали лед и сняг от целия площад пред спалните помещения, в 6 часа сутринта. Нямахме ръкавици. В кухнята сме носили и всевъзможни тежки чували кашони с брашно, масло и други неща, рязали сме картофи, чистили сме огромните баки и стотици чинии и чаши, но това беше най-лекият положен труд измежду всички останали задачи. За да ни е по-пъстър животът тогава, сутрин имахме 1 час маршируване, а после по 8 часа на ден учехме Морзовата азбука (бяхме радисти към ВВС) и се калявахме на търпение, защото през всичкото време ни пропищяха ушите от пиукането на приемниците. Повечето новобранци бяхме натръшкани от синузит, язва, бронхопневмония, но военният лекар - въпреки високата температура, високото кръвно налягане и явните доказателства за тези заболявания - казваше на всички (освен на връзкарчетата): "Нищо ти няма, бягай при другите да работиш! ". И бачкаш до припадък. Аз лично съм имал два такива случая там да припадам в снега от високо кръвно налягане, изтощение и главоболие; както и още няколко пъти на отпадналост, но съм спирал навреме за малко и не се е стигало до по-тежки последствия. После в другото поделение, но вече през летните жеги, трябваше да строим тухлена сграда, рязали сме трупи за нейния покрив, редили сме керемиди, косили сме поляните, цепили сме дърва за огрев. Там също отглеждахме прасета и кокошки. Даваха ни по 14 лева на месец войнишка заплата, т. е. по-малко от 50 стотинки на ден. Толкова струваше една баничка навремето. Първият ми наряд там включваше вървене под дъжда над 19 км около складовете в края на поделението и на сутринта краката ми бяха в кръв от раните, причинени от пироните, които се подаваха от вътрешната страна на подметките. Военните обувки бяха много некачествени тогава и отделна мека стелка нямаше, а вътре просто беше залепена около 3 мм дебела дървена стелка, направена от нещо средно между фазерна плоскост и картон, която се разпадаше от влагата от краката и от намокряне при преминаване през локви. Тя беше допълнително закована за подметката с няколко пирона. Чорапи беше забранено да се носят, защото задължително беше да носим партенки (увити около крака парчета чаршаф). Затова всички войници - без изключение - се сдобихме с гъбички на краката, а ноктите ни се впиваха в кожичките на пръстите отстрани. Малко по-късно, вече в най-голямата лятна жега, десетина войника прекопахме с кирки и лопати 5 км канал между село Труд и град Пловдив, за да се прокара новата телефонна линия между двете населени места. На полето ядяхме стари консерви от държавния военен запас. Вечерта се връщахме пребити от умора и на сутринта "забавата" продължаваше с пълна сила. И така - над месец. Дадоха ни по един ден почивка в домашен отпуск, уж да се възстановим от болките, а после веднага "захапахме" да даваме наряд през ден, за да пазим складовете с боеприпаси, храна и гориво. Повечето войници бяха болни от жълтеница, поставени под карантина отделно и само ние, копаещите, бяхме останали здрави, за да пазим складовете. Затова не видяхме никаква почивка и отпуски през останалите няколко месеца, макар да ни се полагаха такива няколко пъти месечно. Точно когато имаше концерт на "Металика" в Пловдив през 1999 година, ние бяхме на съвместно военно учение между българската армия и натовските сили на нос Шабла. Там сме копали ровове, носили сме сандъци с оръжие и храна, секли сме дървета, косили сме трева, набучвали сме с чукове големи колове в земята, разпъвали сме палатки, мили сме чинии по три пъти на ден за хиляди военни. От общо 18 дни там, само в 6 от тях ни пускаха за по половин час до близкия плаж, а после пак запрятахме ръкави от сутрин до вечер, без минута почивка. После спахме в огромни общи палатки на походни легла и ни лазеха червеи и буболечки, докато спим, така че се налагаше да се опаковаме добре с докрай затегнати с въжета яка около врата, ръкави и крачоли. Иначе насекомите навлизаха под дрехите ни. Запомнящи се преживявания бяха тогава. :) Полезното на казармата е, че там толкова те бъхтят с тежък труд и да търпиш мръсотии, лоши миризми и климатични условия в двете крайности, че после в нормалното ежедневие - вече като редови гражданин - се учиш да приемаш всичко по-леко и да не ти прави впечатление. Да поднасяш питиета в заведение, макар да си е натоварващо в сравнение с това да стоиш в някоя службица на стол и бюро, все пак е детска игра в сравнение с всичките тежки дейности, които войниците вършеха преди четвърт век. И нашето даже е нищо, защото войниците от предходните поколения са се счупвали от работа и са давали две години военна служба, докато нашата беше само една година. След казармата работих в дървообработващ цех и се надишах на дървени прашинки, смола и лепила. Болките в дланите, кръста, гърба и ходилата се подразбират. Един от моите съратници тогава си отряза половината кутре или безименен пръст (не помня кое от двете беше). Най-вече за това трябваше да сме нащрек всичките работници, защото миг невнимание... Приятелката му еднага го заряза - под предлог, че "не може да живее с инвалид". Уж голяма любов изпитваше към него дотогава... При другите тук-там имаше по някое порязване, но нищо съществено. По-скоро беше обидно това, че работата беше много и вредна за здравето, парите малко, а чорбаджията постоянно вдигаше норматива за изпълнение (беше свикнал да харчи през пръсти с жена си). Накрая напуснахме повечето работници, а онзи бързо фалира, защото нямаше кой да му работи за жълти стотинки. Като 21-23-годишен съм работил в металообработващ цех, изпълняващ поръчки за "Пътища" АД и други предприятия: мантинели, пътни знаци, електрически стълбове, парапети за мостове и стълбища, рампи и т. н. Това включваше работа на преси, струг, фреза, абкант, боядисване, носене на доста тежки метални блокове, товарене на ръка на мантинели върху полуприцепа (ремаркето) на камиона. Накрая, задето чорбаджията си имаше две любовници (неговите секретарки), ходеха често по пътувания и ресторанти, а и си купи нов "Мерцедес", ни намали заплатите двойно, работата се увеличи и напуснахме почти всички. Разбираемо, нямаше кой да работи по поръчките от "Пътища" АД и те си намериха друг подизпълнител. От много лакомия и наглост така става. След 24-годишна възраст се занимавах със смоли и дървообработване и също имаше тежък физически труд. Като 27-30-годишен работих отново дейности с фрезоване, смоли, заваряване, боядисване и прочее. Често съм се връщал след полунощ от работа. Отново поднових тези дейности като 32-39-годишен, но в северна държава при малко по-хладни условия от нашенските, което пък ме кали да издържам на студове и вече синузитът ми все по-рядко се проявява. В последните 3-4 години също полагам понякога физически труд, но повечето ми работни дни са пред екрана, което също натоварва, но основно очите и кръста. Преди два дни се върнах от малко работа в София и там вдигахме на ръце двигател и голяма предавателна кутия. Поприпомних си доброто старо време, в което това беше ежедневие. - Кифлоприземител

 

...

преди: 21 дни, 14 часа hash: 9a8658fe97

гласове: 1 2 3 4 5   (14 гласа)

3.   В гората да товариш дърва, всичко в гората си е много тегаво

 

...

горе^

преди: 21 дни, 9 часа hash: 672fd0be49

гласове: 1 2 3 4 5   (8 гласа)

4.   Моряк

 

...

преди: 21 дни, 2 часа hash: fe8b7497e4

гласове: 1 2 3 4 5   (9 гласа)

5.   Нищо не е лесно, дори и да пишеш документация е трудно, да следиш да не изпуснеш нещо, да не забравиш, да е изрядно. Никоя работа не е толкова лека.

 

...