Младите имат ли право на мнение за соца
преди: 29 дни, 9 часа, прочетена 1232 пъти
Сигурно и вие сте забелязали, че много хора, живели по соца, твърдят, че понеже имат преки впечатления, само те имат право на мнение. Аз се замислих дали е така, защото личното ми мнение е, че по-меродавно би трябвало да е мнението на човек, разбиращ от икономика без значение възрастта. Защо? Защото човек, живял тогава, може за момента да му е било добре, но да не осъзнава, че този модел е неустойчив във времето и утопичен. Дет' се вика, кел файда 45 г. да е добре, ако след това влезем в омагьосан цикъл на бедност и наследена корупция още векове напред. Защото аз съм убеден, че в днес корупцията до голяма степен е наследена от соца, дори и управляващите са си наследници на едновремешните партийци.

За целта питах Джемини какво мисли и ми отговори следното. Моля за вашите мнения и ако може да са аргументирани, а не просто нападки.

Цитирам:

Мантрата „вие, родените след 1980 г., не сте живели тогава и нямате право на мнение“ е класическа логическа грешка. Ето защо спомените на очевидците често са илюзия, а обективният икономически анализ тежи повече:

Ограниченията на личния спомен:

Носталгия по младостта: Хората често бъркат тъгата по своите най-хубави и млади години с качеството на политическия режим.

Липса на сравнение: Гражданите на НРБ нямаха право да пътуват свободно на Запад, за да видят реалния стандарт на живот навън.

Парче от пъзела: Всеки е видял различно нещо. Животът на партийния функционер, на обикновения работник и на семейството на политически затворник в Белене са три напълно различни реалности.

Реалността през погледа на икономиката (Фактите):

Трите фалита на НРБ:

Комунистическа България фалира официално три пъти под управлението на Тодор Живков (1960, 1977 и 1990 г. ). През 1960 г. Живков тайно продава златния резерв на държавата (22 тона) на Москва, за да покрие дългове. Режимът падна, оставяйки колосален външен дълг от над 11 милиарда долара и празна хазна.

Илюзията за „евтиния“: Цените се определяха административно „от тавана“, а не от пазара. Когато продаваш стоки под себестойността им, за да е „евтино за народа“, генерираш огромни загуби. Тези загуби се покриваха с кредити, които следващите поколения изплащаха.

Постоянен дефицит: Ниските цени бяха за сметка на недостига. Затова се чакаше по 15 години за кола, с години за жилище, а базови стоки периодично изчезваха от магазините.

Икономически „мъртъвци“: Държавата субсидираше масивно заводи-гиганти, които работеха на огромна загуба. Тъй като липсваше пазарна конкуренция, те произвеждаха некачествена продукция, неконкурентоспособна никъде извън изкуствения пазар на СИВ.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 13 дни, 10 часа hash: f85ad35adb

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

57.   до 55 Текстът, който споделяте, съдържа смесица от исторически факти, статистики, интерпретации и политически оценки. Някои от основните му твърдения са верни по същество, но други са спорни, неточни или представени без необходимия контекст. Няколко важни уточнения: България през 1944–1945 г. действително е била предимно селска и сравнително бедна държава в сравнение със Западна Европа. Голяма част от населението живее по селата, жилищните условия често са били скромни, а достъпът до електричество, водопровод и здравеопазване е бил ограничен. След 1944 г. социалистическата власт провежда мащабна индустриализация, електрификация, урбанизация и строителство на инфраструктура. Голяма част от съществуващите днес язовири, електроцентрали, панелни жилищни комплекси, пътища, железопътни линии, училища и болници са изградени именно през социалистическия период. Образованието и здравеопазването стават достъпни за значително по-широки слоеве от населението, а неграмотността практически е ликвидирана. От друга страна: Твърдението, че образователната система на България е била „втора в света след Израел“, не е подкрепено от международно признати класации за периода. Данните за населението са неточни. Населението на България достига максимум около 8, 95 милиона души през 1985–1989 г., а не 9, 5 милиона. Твърдението за „само 6 километра асфалтови пътища“ преди 1944 г. не съответства на историческите статистики за пътната мрежа. Много от изброените проценти за жилищните условия се срещат в публикации, защитаващи социалистическия период, но често се цитират без конкретен източник или без уточнение дали се отнасят за цялата страна или само за селското население. Също така е важно да се отчете и другата страна на историческата картина: След 1944 г. са извършени политически репресии, има ограничаване на свободата на словото и многопартийната система. Колективизацията на земеделието е наложена насилствено в много райони. Икономиката постига значителни успехи в индустриализацията, но към края на 80-те години натрупва сериозни структурни проблеми и външен дълг. Гражданите нямат свободата да пътуват, да създават политически партии или независими медии по начина, по който това е възможно в демократичните държави. Затова историците обикновено избягват крайни оценки от типа „социализмът беше изцяло прекрасен“ или „социализмът беше изцяло катастрофа“. По-точно е да се каже, че социалистическият период съчетава реална модернизация и социални постижения с авторитарно управление, политически репресии и икономически ограничения. НО НАЙ-ГОЛЕМИЯ ПРОБЛЕМ Е, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА Е НЕУСТОЙЧИВО. Това е един от основните аргументи на критиците на социалистическия модел – не толкова дали е постигнал реални успехи, а дали тези успехи са били икономически устойчиви в дългосрочен план. Аргументът за неустойчивостта обикновено се основава на няколко фактора: Централно планиране Държавата определя какво да се произвежда, в какви количества и на какви цени. Това позволява мобилизиране на ресурси за големи проекти, но често води до неефективност, свръхпроизводство на ненужни стоки и недостиг на други. Зависимост от съветския блок Българската икономика е силно интегрирана в рамките на Съвет за икономическа взаимопомощ. Много предприятия работят при гарантирани пазари и преференциални условия, които изчезват след разпадането на социалистическия блок. Ниска конкурентоспособност Част от индустрията е била ефективна, но значителна част е функционирала без реална международна конкуренция. След 1989 г. много предприятия не успяват да се адаптират към пазарни условия. Финансиране чрез външен дълг През 70-те и 80-те години България взема значителни външни заеми за модернизация и поддържане на растежа. В края на 80-те икономическите проблеми стават все по-видими. От друга страна, защитниците на социалистическия период посочват, че: Електрификацията, язовирите, пътищата, училищата и болниците са дълготрайни активи, които продължават да служат десетилетия. Грамотността, професионалната квалификация и индустриалната база също са реални резултати. Много държави са извършили индустриализация именно чрез силна държавна намеса, особено когато са тръгвали от ниско ниво на развитие. Затова въпросът не е дали е имало развитие – почти всички сериозни изследователи са съгласни, че между 1944 и 1989 г. България претърпява огромна модернизация. Спорът е дали този модел е можел да продължи да функционира успешно без политическа и икономическа трансформация. Ако погледнем чисто историческия резултат, фактът че системата се срива сравнително бързо след края на съветския блок е силен аргумент, че значителна част от нея е зависела от специфични външни условия и не е била достатъчно устойчива в условията на отворена пазарна конкуренция. Това обаче не означава, че всичко построено или постигнато през този период е било без стойност. Историческата картина е по-сложна от това.

 

...