Споделена история от Проза, литература |
Посветено на мама
преди: 1 година, 26 дни, прочетена 688 пъти
Точно тук и точно сега, без повече да отлагам и да губя време, започвам нежно да поставям слово след слово в най-откровеното си писмо към теб, мила мамо, което трябваше да напиша преди много време, и до най-скритата и отдалечена дълбина на разстроената си и копнееща да те зърне за отрязък от време душа чувствам, че обърканите ми мъжки сетива треперят като самотно малко птиче, изложено на въздействието на бурен вятър или силен дъжд през преждевременно настъпила есен, защото сърчицето ми мечтае да ти сподели и повери безкрайно много неща, но не знам как и откъде да започна подредбата на препускащите в ума ми като стадо крилати коне мисли, които искам с искрена детска любов да ти подам там, горе, като букетче набрани свежи пролетни цветя. Минаха толкова много години, откакто теб вече те няма при мен, кака и татко, толкова много години, в които се случиха толкова много различни събития в променящия ни се човешки свят и в гнездото на нашето осиротяло клето семейство, за които цяла една вечност няма да ми стигне, за да ти ги разкажа докрай. Сигурно виждаш отгоре, че вкъщи не говорим много за теб, че езиците ни от над десетилетие като че са стегнати с невидимо корабно въже, а вездесъщото страдание забележимо се е изписало на лицата ни, но повярвай ми, че мълчанието ни не е факт, защото вече сме те забравили и сме се вкопчили като някакви току-що прогледнали слепци в спасителната и утешителна идея да си живеем живота след опустошителната буря, която помете дома ни, и да се опитваме сред отломките да ни бъде хубаво и леко на сърцата без спомените за нашата мама, а е, защото сме безгранично уплашени и смазани от разяждащата ни болка човечета, незнаещи как да те нарекат и къде да изплачат ужасяващата липса и зейналата празнина, породена от челния сблъсък с жестоката реалност, в която не си до нас.
Черен ден е 1 септември в календара ми, мила мамо, черен като перушината на грозно грачещ гарван в ума ми, като бездна, студен като мраморен камък, тъговен като сбогуване завинаги между малки, наплашени от очакващата ги неизвестност дечица и стараещите им се да запазят хладнокръвие в този напрегнат до скъсване на въздуха момент родители; стряскащ, ограбващ и омразен от мен. Огън и пепел е – буен огън, в който до изчезване изгарям, и пепел, която напомня с тлеенето си, че нявга под лъчите на слънцето и аз съм съществувал и с чисти по̀мисли добрувал. Възможно е да ти се стори, че пиша и говоря с улавяща се нотка на патетичност, но сигурно вече си узнала – всъщност положително съм сигурен, че си узнала, където и да си – че твоето момче е смел млад поет, който не скланя глава пред превратностите на суровия живот, не признава ограничения и красиви стихове се раждат под перото му – с естествен замах на ръката и душата, тъй както се диша.
Когато татко влезе разбит в стаичката на село през запомнената от мен до най-малкия детайл вечер на шеметния като торнадо месец септември на 2006 година и изхлипа с навлажнени от ридание и безизходица очи, че мама вече я няма и никога повече няма да си дойде вкъщи, че е станала ярка звездичка на откритото огромно небе, която всяка вечер бихме могли да видим, аз не можех и не исках да му повярвам, защото думите, които изричаше, бяха катастрофално по-различни от обичайните, лишаваха ме от комфорта и сгряващото ме усещане за мама, която винаги и въпреки всичко ще бъде до мен, ще ме обича и ще ме закриля като орлица, плашеха ме много поради категоричната сериозност, с която биват запращани като остри стрели към нашите узряващи детски души, нараняваха ме и за частичка от секундата оголиха инстинктите ми на лесно уязвимо момченце. Струва ми се, че още тогава импулсивно намразих баща си, защото имах лъжливото усещане, че ме е ограбил, запращайки нанякъде най-красивото създание в тепърва разлистващия ми се всемир, макар че гласчето на разума в мен ми нашепваше, че греша. Татко не бе лош човек, а просто бе разпънат на кръст от гибелните обстоятелства, в които на него се падна тежката отговорност да ни сервира като студено ястие в дъното на затънтено мрачно заведение безвкусната новина, от плътта на която бликна нагоре струйка ледена кръв, и тогава с кака бяхме поставени в покорна, подчинена позиция, в която все едно невидими демонични лекари безмилостно режеха парчета живо месо от нас, все едно пияни хирурзи ни оперираха без упойка в миришеща на цигари операционна зала, все едно бяхме простреляни в раменете, и свят ми се зави в опит да забравя импозантните размери на чутото, тъгата да забавя и да спра разрухата на цялата грозно кикотеща се, плачеща и разтапяща се около мен Вселена на последователно избухващи с гръм и трясък като бомби момчешки мечти, упования, усещания, възприятия и светли блянове за бъдещето.
Мамо, дори не успях да намеря свободна секунда в пронизалото ме като кинжал прекалено бързо и принудително застигнало ме ментално порастване в онази стаичка на село, за да пророня една обикновена сълза, налята с мъка, плътно заобиколен, но и някак неволно притиснат и задушен от емоционалните стихии на тате, кака и баба, които плачеха звучно и безутешно и които в онзи момент почувствах като отдалечени от мен на друга, недостъпна галактика, наводнена от мирова скръб, която не ми бе позната и присъща, защото не разполагах с причинно-следствена връзка в главата си като обяснение и доказателство за случването на събитията и не можех да разбера какво действително става, защо те няма, къде си и какво правиш. Всичко в мен и извън мен гореше като факла. Бях факла! Просто гледах безмълвно към отворената врата на стаята и очаквах всеки момент да влезеш, дочувайки в недостъпните тунели на ускорено развитата си фантазия прииждащия ти звънлив глас и прекрасния ти смях, обливащи ме като вълните на морето в Бургас през лятото. Сега, когато благодарение на дистанцията на времето успявам да събера и сглобя разпилените си като захвърлени парчета на пъзел спомени, се досещам, че плачещият татко ни каза, подсмърчайки, че мама почина, но аз така и вътре в себе си не разбирах защо силният и величествено изглеждащ в очите ми тате, който винаги ходеше гордо изправен и говореше с апломб за семейството си, е толкова тъжен и кое предизвиква безпомощните му стонове, каква е причината плачът и съкрушаващата горест да кръжат наоколо и да палят пожари в гърдите му – пожари, езиците на които бавно достигаха до мен и кака. Възхищението ми към него се изпаряваше. След като мама се е изморила от нещо, разбира се, че ще си почине, а татко е в ролята на мъжа, който не трябва да плаче, защото по този начин вдига шум, а нашата мама има нужда от тишина, за да възстанови силите си и после да може да си играе с мен и кака и да се обича с тате. Прав съм, нали така?
Къде отиде тогава, мамо, и защо не ме взе със себе си? Забрави ли ме, или преднамерено реши да ме изоставиш? Не бях ли достатъчно добър син, за да останеш до мен? Извинявай, ако някога съм те наранил с нещо! Не е било умишлено! Тате, кака и баба продължаваха да се раздират от стенания на леглото с пружини в стаичката на село и сякаш се смаляваха и преобразяваха като анимационни герои пред очите ми, докато аз не плачех, а съвсем старателно размишлявах и пресмятах в съзнанието си множеството варианти за това накъде ли може би си се запътила. Още тогава усетих, че с моите най-близки хора обитавахме различни реалности. Беше топла лятна нощ и щурците навън пееха морно, преди да си облекат нощничките за лягане. Би ли могла да намериш сили да ми простиш, че докато другите плачеха, не изпитвах страдание, а щъкащо навсякъде в мислите ми любопитство, подтикващо ме да разбера къде се намираш, след което с гордо гласче да съобщя на останалите, за да спрат да се тревожат и да проливат сълзи?
Предполагах, че си отскочила до градския магазин, за да купиш на всички ни кроасани с шоколад и да ни изненадаш с тях, знаейки, че ги обожаваме, но въпреки че ми се искаше, нямаше как да отида и да проверя дали си там, защото бях прекалено малък – така ме определяха „големите“ – и надали тате и баба щяха да ме пуснат да отида сам-самичък чак до града. Нека да ти призная, че малко ти се обидих и разгневих, че може би си потеглила към магазина без мен, защото ми беше много хубаво да идвам с теб и по пътя да ме държиш за ръка и да ми разказваш разни неща, докато слънчевите лъчи галят телата ни с фините си пръсти, но същевременно ми хареса, че си се организирала и си скроила тази пакост на татко. И все пак не успявах да проумея защо те продължаваха да се тресат от сълзи, след като мама просто се е скрила да си почине и скоро ще си дойде при нас. Не разбираха ли следната възможност, или самите те бяха решили да се пошегуват с мен? Ако това наистина е било така, бих искал да знаят, че притежават много лошо чувство за хумор, което тогава ми се стори странно, страшно, отблъскващо и опасно, подобно на съскаща змия, която откриваш върху подредените си дрехи в гардероба, и точно когато най-малко очакваш нещо в хармоничното ти битие да се обърка, тя се стрелва напред и те ухапва по ръката, парализира сетивата на тялото ти, инжектира смъртоносна отрова и за няколко минути те лишава от светлото благо да родиш и да отгледаш деца, както и в залеза на своите старини да се порадваш на здрави внуци с румени бузи, тичащи в градина с много зелена трева и усмихната атмосфера.
Умираш...
„Не го закачайте, деца, майка му е починала. Митко е по-особено и чувствително момче и има нужда от нашите грижи, включително и от едногодишни пакети с храна, раздавани безплатно от Социалната служба в града. Придружавайте го до стола на училището и му помагайте при нужда. Ако някога не му достигат пари за закуска, не се замисляйте да му дадете. “
Ти, мамо, почина на 1 септември 2006 година. На онзи ранен етап от жизнения си цикъл нямах ни най-малка представа какво означава смъртта като закономерно настъпващо явление в хода на нашето земно съществуване и когато разбрах, че наистина си мъртва и никога, никога няма да се върнеш в тристайния ни апартамент на втория етаж, в който живеехме, пораснах с бясна скорост, промених се, полудях, за секунди косата ми побеля и до най-малкото косъмче, светът се стовари с цялата си тежест отгоре ми и ме затисна, помощ не идваше отникъде; в гърлото и сърцето ми заседна гигантска буца от неопределена и непреодолима мъка, а невидими сили затегнаха огнено въже около шията ми, докато се гърчех напълно сам, и с последни конвулсии на удавник се питах какво и защо ни се случва. Имах спешна нужда от топлината и прегръдката ти, за да се успокоя и да заспя. Трябваше да поспя, за да оздравеят мислите ми. Завладяваше ни тъмнина – адска и всепоглъщаща. Целият ми живот се превърна в тинесто блато, в което потъвах; в гигантска, титанична ръка, която ме държеше за краката с главата надолу и ме блъскаше в стени и хора, подмяташе ме през дните, колкото просто да ме има от днес за утре.
И влакчето на ужасите се задвижи... Имунната ми система изгърмя като крушка вследствие на преживения значителен стрес, към който можем да добавим и това, че не дойдох на погребението ти, защото такова решение взеха „големите“, без да ме попитат. Било за мое добро – така казваха, но аз и до ден днешен не съм сигурен, че да забраниш на някого да се сбогува с любимия си човек в последния му земен път, означава добро – дори и да не го позволиш под съчинен прекалено хуманистичен претекст. Надпреварвах се с мислите си и се разболявах изключително често. Повръщах. Влизах в болници през три месеца и в тях се чувствах спокоен, все едно ги използвах за почивна станция или втори свой дом. Докторите не можеха да разберат и да установят какво ме измъчва и при всяко посещение и поредно ново изследване ме наблюдаваха като особен артефакт в музей за няколко дни, след което ме пращаха да се прибирам вкъщи. Веднъж в Детското отделение на болницата в Ямбол грозно излъгаха татко, че съм болен от тумор в гръбначния мозък, той вдигна огромен скандал на лекаря, който носеше златен часовник на ръката, и си отидохме с гръм и трясък, очаквано наругани от амбулантните търговци на човешко здраве. Баща ми откачаше, че те няма, мамо, и се сещам как веднъж, когато бяхме на гости на братовчедите ни в Стара Загора, той сънуваше кошмар с теб, в който ти пристигаш, облечена в бяла рокля, по стълби към него, но изведнъж мракът те сграбчва с хищна ръка и нашата скала в мъжки вид се събуди изплашена като малко дете. Сещам се колко много го обичах тогава, колко мил и малък ми изглеждаше в своята безпомощност и как ми се искаше да вляза в ролята на всесилния баща, за да го утеша, че всичко ще бъде наред, макар че заедно с това в себе си плачех съкрушен и мечтаех да е до мен и да ме защитава от опасностите на движещия се без теб сив свят, от който много се страхувах. Никога не го бях виждал такъв и се питах с какво сме заслужили тази своя мъченическа участ на хора, заклеймени като че ли вечно да страдат. Повръщах и когато кака, тате, баба и дядо – твоите родители – се сплотяваха и ми обръщаха специално внимание, било то само за ден или два, се чувствах важен, ценен, защитен, обгрижен и обичан. Оставаше само и ти да се появиш отнякъде, да се съберем, да затворим кръга, да унищожим веднъж завинаги липсите, да ме погалиш по косата, да ме прегърнеш и да положа глава на гърдите ти и всичко щеше да бъде наред, както преди, аз щях да бъда спокоен и вече може би щях да спра да повръщам и да измъчвам тялото и душата си, за да те намеря след цялата преживяна болка, заливаща ме като лава на вулкан. Точно в душата ми, чиито прозорчета бяха разбити от неизвестен вагабонтин, мамо, при всяко мое разболяване процъфтяваше парадоксалното усещане за нормалност, каквато бях обречен още от деня на смъртта ти да търся, но не успявах да я намеря, защото заедно с всичко това трябваше да катеря стълбицата на българската образователна система, която за дванадесет години на страх и нервно напрежение ме смаза като чудовищна машина.
Годините в училище бяха страшно изпитание за духа ми, защото децата, усещащи нестабилната честота на моята фина чувствителност, още от втория ден на първи клас се държаха адски грубо с мен и ме обиждаха, сочейки ме с пръст и залепвайки ми етикети като „луд идиот“, „глупак“ и „самотник без майка“, унижаваха ме и уронваха достойнството ми, когато учителите не бяха наблизо, за да се намесят и да ми помогнат, или самите те избирателно и напълно съзнателно се преструваха, че се занимават с някаква тяхна възникнала неотложна задача, заради разрешаването на която не виждат абсолютно нищо нередно. Подозирах, разбирах и прозирах, че просто не им се занимава с мен, заради което ги презирах. Изпитваха задоволство да гледат как слабият няма сили да се изправи и как главата му е натикана в калта. Когато не можех повече да издържам на вулгарните изрази и действия на жадните да наблюдават страданието ми съученици, неминуемо се налагаше да вляза в бой с тях, който никога не водеше до нищо добро и смислено след себе си, и дори след това неведнъж се е случвало учителите да стоварят на гърба ми цялата вина и да ме принудят да се чувствам като незаслужаваща любов отрепка. По едно време дотолкова ми внушиха, че съм нищожен, че си помислих, че съм вещ, купена на изплащане отнякъде, а не момче, родено от някого.
Всячески ги търсех за помощ, но никога ги нямаше и трябваше да се бия сам с децата, които след всеки бой се амбицираха още и още да ме видят все по-смачкан, разплакан и потъпкан. Таях и трупах в себе си цялата нечовешка и нереална палитра от негативни емоции и гнетящи ме чувства, защото дори и вкъщи нямаше на кого да споделя, че съм адски депресиран и едва в четвърти клас самоубийството ми изглеждаше като единствения възможен изход от палиативното ми емоционално и социално състояние, от агонията, в която вегетирах и пътя към себе си не намирах.
Знаеш ли каква беше обстановката вкъщи, мамо? Нека ти разкажа. Татко работеше от сутрин до вечер и когато се прибереше, не ни обръщаше никакво внимание – дори и сега чувам гласа му, който ни казва: „Гледайте се сами, големи сте вече! “ – а се наливаше с бира и вино, за да удави мъката, че си умряла, и да размаже като муха в главата си вината, че не е могъл да ти помогне да пребориш рака. Ракът ни съсипа всички – до един, но той няма конкретни очертания, за да му се разсърдя и да му потърся сметка за всичко, което ни причини. Ако можеше, щях да го направя и дори бих се сбил с него, но това е невъзможно. Болезнено беше – всъщност беше проба лудост! – да виждаме и да асимилираме, че на нашия татко – нашата опора и център на счупената ни вселена – не му се живееше изобщо, от пиянство си счупи ръката и крака и сигурно в болничните си престои, упоен от коктейл от лекарства, е давал широта на ефирните си надежди да дойде при теб, за да се съберете и да ви е хубаво. Аз също се чувствах глупав и виновен, че не съм могъл да ти помогна да пребориш рака, и тази вина ме разкъсваше абсолютно всеки ден, докато станах на 18 години, когато що-годе помъдрях и осъзнах, че е нямало как на тази крехка своя възраст да те спася. Исках да те спася, мила моя, за да не се мъчиш, но и милеех като гладно, пребито кученце да дойда при теб там, горе, за да сме заедно. Тук, долу, дядо – твоят баща – също се наливаше с алкохол – предимно бира и вино – разболя се, залежа се за дванадесет месеца в предсмъртни мъки и умря в апартамента след година на ходене по ръба на бръснача, който в крайна сметка не направи нищо друго освен да се забие като падащ самолет в сърцето му и безславно да довърши и да прекърши живота на прочутия в града агроном. Беше хубав, спретнат, спокоен и интелигентен човек, но болката по дъщеричката му у него надделя в състезанието между живота и смъртта – онази забулена в черно фигура с коса̀та в ръка, и пагубно го придърпа към алкохола, който бе натрупал толкова много опит в окончателното приключване на съдби, че знаеше с лекота как да си довърши и свърши работата! Така и нямах време да се сближа с дядо Димитър, за което ме е яд! Баба също започна да се налива с алкохол и упорито да рови в медицинските си книги, като веднъж каза на пияния татко, че имам невроза, при което той ѝ се разкрещя и много я уплаши. Сигурно не знае, че и аз, докато слушах и абсорбирах в тялото си изблиците на неуравновесената му психика, много се уплаших. След това баба никога повече нищо не му спомена за мен и тревожността, която вижда, че психологически и поведенчески проявявам. Баба, с която така и не се опознах по-дълбоко, умря спонтанно пред очите ми, когато бях на 16 години, но още по-гадното и вледеняващо ме обстоятелство беше, че трябваше с тате и кака да пренесем трупа ѝ от коридора в стаята ѝ. Отпуснато и безжизнено, тялото тежеше много, а с всяка крачка към стаята на вече мъртвата ми баба разбирах, че не ми се живее повече и сякаш черната смърт надделяваше над инстинкта ми за Живот и идваше и за мен, молех се някоя сутрин просто да не се събудя, за да бъда до теб, и малкото момче – моето предишно аз – вече се предаваше, отслабваше и не намираше смисъл да продължава да върви напред, но една Велика Сила – знаеш ли, скъпа майко – Времето се оказа много по-силно от всичко, което се случи и в сърцето като куршум на пистолет стократно ме улучи, и именно то – Негово Величество Времето – ме издърпа с приятелска ръка над повърхността на бездната – благодарение на поезията, благодарение на това, че не близнах алкохол и не се замислих за наркотик, благодарение на това, че никога не посегнах на някого физически, благодарение на това, че въпреки желанието да си отнема живота и да умра незапомнен от никого, останах заедно с живота и го превърнах в съвършеното изкуство да избирам кой да бъда във всеки един момент и да помагам на останалите хора, да бъда благороден и благодарен. Пишех собствената си история. Не беше никак лесно, но след като се осмелих да направя първата крачка, ми оставаха само още няколко до дълго отлаганата ми среща с теб, след която сърцето ми ще се изпълни с бленуван покой.
И точно тук и сега, в настоящия треперещ като паднало от гнездо врабче миг, аз избирам да пропътувам дългия си път наобратно към теб, защото всички пътища през годините на моето лутане дотук водеха само и единствено към теб, колкото и да си затварях очите за това от страх да бъда слаб, и знам, че е необходимо да се срещнем. Стъпвам на пръсти, за да не те събудя, и открехвам леко вратата на твоята болнична стая, но ти веднага отваряш очи, като че ли си очаквала точно моето присъствие в този слънчев септемврийски ден да те озари.
Ципата на страха мигновено се пропуква и аз влизам при теб. Клокочеща лава блика и крещи в сърцето ми, цунамита стенат и се разбиват в стените на черепа ми при досега с гледката, че косата ти е окапала като листа на дърво през есента заради химиотерапията и изяждащия те отвътре рак, но ти си усмихната, мамо, и на мен това ми стига. Някой плаче в стаята. Чуваш ли го? В ъгъла наблизо се е сгушил на топка малкият Митко, отивам до него, хващам го за ръка и го успокоявам, прегръщам го топло и силно, благодарно и приятелски, целувам го по челото. Виждаш го – твоето малко момче – и с огромното си сърце разбираш, че той плаче от страх, защото не знае и не разбира защо майка му няма коса и не може да си обясни как един рак би повалил човек до това състояние, на косъм от зловонието на дебнещата като хищник смърт. Малкият Митко се бои от смъртта и е нормално да не я разбира. За него животът едва сега започва.
Приближаваме се до леглото ти и двамата вече сме над твоето крехко телце, мамо – двамата сме от твоята плът и кръв. Ние сме твоето продължение, твоята триумфална мъжка победа над смъртта. Подаваш ни отслабналите си ръце и ние ги поемаме в своите, както грижовен ветеринарен лекар поема коте с ранена лапичка от разтревожения му стопанин; подпираме глави на изморените ти от битката с болестта гърди, прегръщаш ни и целият Всемир е звук на вълни през лятото и всеопрощаваща Любов. И аз прощавам на рака, че бавно те отдалечава от нас. Той не носи костюм и не обича вратовръзките. Виждам го накъде те е повел и знам, че там вече не мога да дойда и да те спася. Неизбежно е да стигнем и до последната страница, до самия край на призказката, в който се радвам, че мога да бъда до теб: чувам, че в този миг на взаимност туптежът на сърцето ти бавно, но спокойно спира. Прекрасно знам какво следва и няма страх у мен. Има само и единствено море от Любов към теб. Удобно ли ти е на тази възглавничка? Чакай, нека я наместя, за да ти е по-добре.
Спи спокойно своя сън, мила моя мамо! Затварям очите ти и те целувам по челото с най-голямата нежност, на която един вече зрял мъж е способен, така както и те ме целуваше по челцето винаги в нашето пъстроцветно като дъга минало, нашето красиво и очарователно минало! Прелестна си като ангел! Забравих да ти кажа още нещо, което е великолепно като самия живот: тате спря да пие алкохол, а кака стана учителка – също като теб! Радваш се, нали? Подходът ѝ към децата е чудесен и вярвам, че ще ги научи на много неща! Тате и кака са прекрасни! Обичам ги много!
Спи спокойно своя сън, мила моя мамо, ситен дъжд вали навън, но ти спокойно спи! Преди да изляза от твоята болнична стая, навеждам се, целувам те за последно по челото и те уверявам – давам ти честната си мъжка дума, че след време, когато и аз имам деца, ще им купувам кроасани с шоколад, ще ги обичам, както ти безкрайно ме обичаш, и никога няма да забравя да поглеждам със синовна Любов към небето, за да се прераждам отново и отново в очите на Богинята, която ме роди.
|
