Споделена история от Проза, литература |
Свирецът Белян и черната веда Пелина
преди: 11 месеца, 11 часа, прочетена 419 пъти
Във времената, когато в горите на Стара Фангория за пръв път се появили черни веди от севера, в малко планинско село живял един от най-изкусните свирачи в Смъртните земи. Той бил овчар на име Белян. Песента на неговата гайда можела да укроти и най-свирепите вълци, да утеши и най-голямата печал, да накара и най-коравите сърца да трепнат.
Прочул се Белян наблизо и далеч като голям свирач. Самодиви от Свещената гора изминавали много дни път, само за да го чуят; знатни боляри го викали да свири на сватби и пиршества. Дори самият цар Везимир го бил поканил да му стане придворен гайдар. Ала Белян отвърнал:
– Прости ми, царю мой, но трябва да ти откажа. Моят дом е планината – оставя ли я, оставям с нея и сърцето си. А свирач без сърце не струва.
Случило се веднъж, че Белян бил канен на сватба в северният град Будим. Докато яздел натам, стигнал до крайпътна чешма и спрял да пие. А край чешмата седял побелял старец.
– Накъде си тръгнал, момко? – попитал старецът.
– Към град Будим, дядо – отвърнал Белян.
– Лош път си избрал – рекъл старецът. – Той минава през Прокълнатия лес, в който вилнее черната веда Пелина. Колкото красив е ликът й, трижди по-черно е сърцето й. Когото срещне, с целувка изпива душата му. Послушай ме, момко, хвани друг път. По-бавно ще стигнеш, ала ще опазиш живота си.
Белян обаче не послушал съвета, а продължил по пътя. Късно по здрач той навлязъл в гъста тъмна гора. Злокобна тишина виснела наоколо и Белян си спомнил думите на стареца. Ала не се уплашил – наместо това незнайно защо му се прищяло да види черната веда Пелина. Надул той своята гайда и засвирил игрива песен, която отекнала из смълчания лес.
Дочула го Пелина от своите дворове и кипнала от ярост – подобна дързост никой не си позволявал в нейната гора. Оседлала тя врания си кон, грабнала лютият си камшик-усойница и препуснала към свиреца.
Щом се явила, студен вятър завеял, а дърветата наоколо заскърцали. Със страшен писък тя прекъснала мелодията на гайдаря.
– Гледам те и се чудя, човеко – викнала Пелина. – Смъртта ли търсиш, та свириш в гора на черна веда? Душата си ли не жалиш, или ума си си изгубил?
А Белян я загледал и сякаш не чул думите й – тъй запленен бил от нейната красота. Че красива била ведата – с черни коси, тъмни очи и кръшна снага, в тънка премяна от сенчеста свила.
– Смъртта не търся и душата си жаля – рекъл той. – Ала мълва се носи за твоята хубост, та реших да видя с очите си.
– Е, нагледаха ли се очите ти? – попитала Пелина. – Защото сега без тях ще останеш!
– Не ги взимай, черна ведо – помолил се Белян. – Ако ще мра, поне да ти се налюбувам. Нека сторим облог. Аз ще ти свиря, а ти ще играеш. Ако аз пръв се уморя, ще ми вземеш живота. Ако ли ти първа се умориш, ще ме пуснеш да си отида.
Замислила се Пелина – отдавна се отегчавала в Прокълнатия лес. А докато още живеела в Тъмногория, често играела под звуците на таласъмските тъпани. И като знаела, че ще спечели, решила първо да си поиграе с този странен човек, преди да го погуби.
– Така да бъде, човеко – казала тя. – Но знай, че изгубиш ли, не само живота – и душата ти ще взема. На таласъм ще те обърна – мой вечен роб ще бъдеш.
– Съгласен съм – отвърнал Белян.
И облогът започнал. Засвирил Белян и заиграла Пелина около него. Като видял той, че ведата следва песента му, засвирил за нея такава, каквато я виждал в сърцето си – красива и скръбна. И горест внезапна налегнала черната веда по нещо отдавна изгубено. Танцувала тя и все повече се вслушвала в песента на гайдаря. Тъй минала нощта.
На сутринта Белян изменил песента, та тя станала по-игрива и бърза. Подвела се по нея Пелина и ситни и леки станали нейните стъпки. По пладне тя започнала да осъзнава, че песента на гайдата й харесва; а по залез вече танцувала с радост под звуците й.
Тъй дошла втората нощ. Пръстите на Белян започнали да изтръпват, а ведата не показвала и следа от умора. Но той продължавал да свири – и отново се сменила песента. Тъга и сладка нега се преливали сега в нея; и все по-често се заглеждала Пелина в свирача. Танцувала тя и вече не й се искало да свършва песента. Тъй минала втората нощ.
На заранта Белян вече бил уморен, но продължавал да свири. Неуморима, Пелина била все тъй свежа, както в началото. И нова песен подел гайдарят – буйна и весела, каквито свирел на самодивите. Кръшен танц заиграла черната веда, та не усетила кога бликнал смях от устните й. Тъй свършил втория ден.
На третата нощ Белян едва се държал, ала събрал всичките си сили и засвирил както никога дотогава. Не само за Пелина вече свирел, а и за себе си. Любов и скръб, копнеж и болка се сменяли в песента му. Пелина танцувала като насъне; и забравила всичко – коя е, къде е, защо е тук – в света останали само нейният танц и музиката на свирача.
По изгрев слънце силите на Белян не издържали – изпуснал той гайдата и се свлякъл без сили; и секнала песента. Докато гледал как Пелина пристъпва към него, в очакване на смъртоносната й целувка, той промълвил:
Очите черни правят ме на пепел,
Снагата тънка ледено бледнее,
Целувката ти носи бърза гибел,
Тогаз защо ли жаден съм за нея?
Тогава видял в очите й сълзи; и тя наистина го целунала, ала целувката й не била гибелна, а нежна и пламенна. Защото се било случило немислимото – черната веда била познала любовта.
– Остани при мен, свирачо – прошепнала тя. – Ако си заминеш, без теб ще ми е много самотно. Тази гора е тъй тиха без твоята музика.
А Белян също я бил обикнал, затова останал. Между двамата лумнала силна и дълбока любов; а Прокълнатия лес вече не бил прокълнат – Пелина пускала всеки да минава през него.
Минали три месеца. Един ден Белян се обърнал към своята изгора:
– Либе мое, не ти ли е додеяла тази мрачна гора? Остави тези пусти пущинаци. Ще те отведа в моето село, ще вдигнем сватба за чудо и приказ. От девет села сватбари ще викнем. Всички ще завидят на нашето щастие.
Ала Пелина отвърнала:
– Не искай това от мене, Беляне. Човек за черна веда се не жени. Дори да ти стана невеста, няма да бъдем щастливи. Хората ще ни проклинат, и с право – много зло са видели от моя род. Не, не мога да дойда с теб.
Натъжил се Белян, но нищо не казал.
Минали още три месеца, а Пелина виждала своя любим да унива все повече и повече. Затова накрая му рекла:
– Виждам, че ти е мъчно за родния край, а и мене не искаш да оставиш. Щом е така, върви, ала обещай ми нещо – да дойдеш пак след половин година. Аз ще бъда тук и ще те чакам.
И Белян обещал, а после тръгнал, защото наистина му било домъчняло за дома. Прибрал се в своето село, а като минали шест месеца, пак се върнал в гората. Така се разбрали оттогава – шест месеца той прекарвал при хората и шест при Пелина. И макар да тъгували от раздялата, те били щастливи; ала не им било писано това щастие да трае дълго.
Плъзнал слух сред ведите от Тъмногория, че през Прокълнатия лес хората минават безнаказано и излизат живи. Затова ведите-господарки пратили един мамник да провери. Тези двуглави птици служели за съгледвачи на злите вещици и нищо не оставало скрито от взора им. Закръжала птицата над дърветата тиха като полъх на вятъра – а за зла участ Белян тъкмо бил дошъл при своята възлюбена. Тъй ги съгледал мамникът в страстна прегръдка; и това му стигало. Той отлетял обратно и разказал всичко на своите господарки.
Такова нещо не се било чувало – черна веда да се влюби в човек. Решили вещиците да накажат Пелина по най-жестокия начин. Този път пратили в леса не мамник, а една от своя род – веда-тревница, що знаела всякакви билки и отрови. Докато Белян и Пелина още спяли, тя бильосала всички извори в Прокълнатия лес. Да била пуснала отрова, по-добре щяло да е; наместо това сипала в изворите билки разлъчни, що потискат любовта и дават сила на омразата.
Събудила се Пелина по ранни зори и видяла, че още спи нейният любим. Решила тя да не го буди, наместо това взела стомната и отишла на извора. Като загребала от водата и отпила, за миг я обзел хлад и сякаш сянка паднала над росните поляни. Но бързо отминала сянката, та Пелина почти не я усетила.
На връщане тя чула гайдата на Белян; ала внезапно притъмняло пак пред очите й – и причул й се звукът на гайдата писклив и дразнещ. Ядосала се Пелина на свиреца, без да знае защо – захвърлила тя стомната, та я строшила, и разляла се водата. Ала дошъл изгревът, та магията отново отминала. Пак ясна станала Беляновата песен; и заплакала ведата, като видяла счупената стомна.
Върнала се тя при Белян и го прегърнала, а той усетил промяна в нея, та попитал:
– Защо си тъй посърнала, либе? Да не си болна?
– Не съм болна, Беляне – отвърнала ведата. – Ала изтървах шарената стомна, дето ми я купи от града. И тя се строши, и вода не ти донесох.
Засмял се тогава Белян.
– Не се коси за това – рекъл той и я целунал. – Като ходя пак, друга ще ти взема.
Успокоила се Пелина и по пладне вече била забравила за случката.
Ала коварна е магията на черните веди – в мрак се прави и в мрак се проявява. Тъй по заник, без да знае каква зла участ ги чака, Пелина попитала своя вьзлюбен:
– Искаш ли, любими, да ти потанцувам? Ти ще свириш, а аз ще играя.
– Искам, как да не искам – отвърнал той. – отдавна не съм се любувал на твоите танци.
Така започнал той своята последна песен, а тя – своят последен танц. Заизвивала се Пелина кръшно около Белян, ала колкото повече се закривало слънцето, толкова по-силно я завладявала злата магия. Танцувала тя, и с всяка стъпка все повече Белян й ставал омразен. Накрая сякаш забравила всичко – нощите, прекарани със своя любим, тъгата на раздялата и сладостта на очакването. Сърцето й отново станало ледено, както някога.
Докато играела, все по-близко пристъпвала към него; а той не познал, че тя вече играе танца на смъртта. И когато последният звук на гайдата заглъхнал, черната веда изтеглила ножа от пояса си и го забила право в сърцето на свирача.
Надал Белян един-единствен стон и невярващо я погледнал, преди да падне мъртъв.
А такава е природата на разлъчната магия, че се разваля със смъртта на единия от двамата влюбени. В същия миг, в който Беляновото сърце спряло да тупти, хладната сянка напуснала Пелина. Като осъзнала що е сторила, тя надала такъв ужасен вик, че цялата гора екнала. Тогава погледнала окървавения кинжал в ръката си и промълвила:
– Прости ми, либе! Душата ти вече отлетя… Но ето виж, моята идва след нея!
После забила хладното острие в гърдите си.
Тъй свършил животът на Белян и Пелина; ала не свършила с това тяхната любов. Казват, че когато след време черните веди отново дошли в тези гори, те не могли да доближат мястото, където лежали двамата влюбени. Защото по ливадите вече растяла билката пелин, която и до днес отблъсква злите сили. А редом с нея растял бял равнец – силна целебна билка.
|
