Споделена история от Семейство |
Заслужавам ли всичко това?Как да изразя благодарност към близките ми.
преди: 3 години, 4 месеца, прочетена 774 пъти
Здравейте, момиче на 17г.
Родителите ми родом са от Търновския край, когато са се оженили се местят във Варна, за да имат децата им по-голяма реализация. Тук са нямали абсолютно нищо, теглят заем и купуват гарсониера, която все още изплащат. И двамата ми родители бяха държавни служители. Имам сестра на 25.
Преди години, колкото и да се опитваха да го крият от нас си личеше, че живеем месец за месец. Апартамент, разходи, две деца, кола, храна, дрехи и тн., доходите ни стигаха, колкото, за да живеем нормално, защото това е "нормалното" в България и на всичкото отгоре, никога не са отпускали детски заради "добрия" доход, пък и нали малцинствата са по-нуждаещи се от образованите българи, които не използват децата си като средство за източване на някой лев от държавата. Родителите ни винаги са се старали да не ни липсва нищо и са намирали начин да имаме нормално и безгрижно детство.
Преди няколко години майка ми замина да работи в чужбина(аз също учих там и завърших гимназия), баща ми се пенсионира(има много години стаж и парите не са никак малко), взима пенсия и заплата, сестра ми също живее в чужбина с приятеля си и взима добри пари.
Каквото сме имали на изплащане е изплатено, вноските за апартамента спаднаха двойно.
От няколко години във финансов план сме много добре.
И тук идват моите терзания. Родителите ми сякаш се опитват да наваксат материалните неща, които преди не сме можели да си позволим. Баща ми ми дава абсолютно предостатъчно джобни, като по-голямата част остават спестени. Сега ще ми плаща шофьорския курс и иска да си избера козметичен курс, който също ще плати. Сестра ми и майка ми постоянно ми пращат колети с дрехи, скъпи парфюми, обувки, глезотиики. Буквално, ако съм споменала, че нещо искам да си взема, вече ми е купено(тук е момента да кажа, никога не казвам, че нещо искам да ми бъде платено от тях, споменавам неща, за които искам аз да си спестя пари). По коледа и по рожденни дни се стараят ужасно много, а всеки път им казвам, че не искам нищо...
Исках да се занимавам с дерматология, майка ми иска да плати образованието ми, но това са 6години медицина и 3 г. специализация, като това означава да съм почти на 30 и все още да съм на техния гръб.
Летата работя и ми е много приятно да разполагам със собствени пари, защото съм ги заслужила със собствения си труд.
Не съм перфектното дете, не съм даже толкова добра ученичка, математиката изобщо не ми се отдава, не мога да зубря, добра съм в нещатата които са ми интересни и по някакъв начин полезни(химия, философия, литература, английски).
Баща ми не ми държи сметка за оценки(овен, ако не са двойки), има ми страшно голямо доверие, пуска ме навсякъде. Не са само родителите ми, приятелите ми са същите, никога не ми отказват за нищо и винаги са до мен и на разположение. С приятелят ми е абсолютно същото(на 19 е), той си развива собствен бизнес, а и е от заможно семейство. И не, не съм си го харесала, заради парите, точно обратното, не обича да парадира, изключително земен и ако го види човек няма как да разбере, всъщност какви са възможностите му, изключително добра душа е. Той също ме глези страшно много, винаги ми купува храна, ако нещо съм си харесала, с цел да ме зарадва ми го взима и на мен винаги ми е супер неудобно, а и винаги гледа да се държи много добре с мен. Много пъти ми е казвал, че съм най-скромното момиче, което познава и, че заслужавам всичко хубаво.
Не се чувствам достатъчно добра дъщеря, нито приятелка.
Не знам с какво съм заслужила хората, да искат да ме правят щастлива постоянно и да са толкова добри с мен.
Постоянно съм на тръни, да не стане нещо лошо, защото всичко е прекалено прекрасно.
Сега се замислих по празниците, колко съм благодарна за всичко, доста се постарах за подаръците на всички и исках да ги зарадвам.
Въпроса ми е: Според вас бъларското общество, до такава степен ли сме изградени от тревога и песимизъм, че когато дойде ред на спокойствието и радостта ние не можем да я приемем? Поради тази причина ли приемам всичко като незаслужено и прекалено добро за мен?
|
