Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   ОХ! Какво да ти кажа, сякаш аз съм го писала, с малката разлика, че тя мислеше, че трябва да се справям сама с учението и не са ме записвали на курсове. И съм на 22, предполагам ти си по-възрастна.
Как го преодолявам аз ли? Засега не го, но в най -добрите си моменти, когато съм била уверена в себе си е било заради човека до мен. И сега възнамерявам да се изнеса, както и да не я слушам, да не се съобразявам с нея и да правя това, което АЗ смятам за добре.
Надявам се след като се изнеса да мога да се отърся от всичко това и бъда щастлива.
За съжаление се стига до там, че нейното мнение не бива да важи за в бъдеще. Това е моя съвет към теб, както и да се обграждаш с хора, които те харесват, така самочувствието ти ще нарасне и за пред другите. Ограничи контактите с нея, чувайте се, виждайте се понякога, но вече ти имаш свой живот и не позволявай да се натрапва. Нито се влияй от нейното мнение. Не търси одобрението й колкото и да го искаш, знаеш, че няма да го получиш. Звучи ужасно да го кажа за собствената ти майка, знам, но те са виновни да се стигне до там, независимо дали нарочно или не. Успех ти желая.
Много е лошо това, аз дори работа не мога да си намеря сега. Имам качествата, образованието и тн, но дойде ли момента за интервюто не мога да демонстрирам тези качества и съответно оставам незабележима :(. Само знам, че ще опитам никога да не причинявам това на моето дете един ден.

7.   Много правилни съвети са ти казали горе. Бях в подобно положение. Единствената разлика е, че абсолютно всички вкъщи така са се държали с мен. Обаче тяхното поведение беше на моменти, на приливи и отливи.

Щом си имаш съпруг цялата си енергия и внимание отдаваш върху него. С майка си нищо няма да споделяш. Ще виждаш, че колкото по-малко й казваш, толкова по-силна ще се чувстваш самата ти. Тя ще продължава така да си говори, но към това ти ще си просто безразлична. Има хора на твоето място, които дори биха прекратили контакти с нея, защото не заслужава.

Може би наистина е добре да се консултираш с психолог. Но пак ти казвам, може би в твоя случай твоята "пътеводна светлина" тряба да бъде мъжът ти.

8.   Мaйкa ти е токсичнa! Рaзкaрaй я от животa си , без обяснения, скaндaли и тем подобни, тя знaе кaкво ти причинявa и то е умишлено! Aко смятaш , че ще можеш дa контролирaш срещите ви дa сa сведени до минимум , (3-4 пъти в годинaтa) нaпрaви го, aко не режи!
И след товa психолог- зaдължително! Зa твое добро! Тaзи " отровa" трябвa дa спреш дa я приемaш и..дръж я по-дaлеч от семейството си! Не си мисли , че съм крaйнa в съветa/ мнението си.
Aз обичaм много моите родители , но ти имaш тaм женa , дето те е родилa.....и " ще ти отмъщaвa " зa товa , докaто е живa!

9.   От авторката:
Благодаря за подкрепата и коментарите.
Всъщност исках да говоря за проблема си с липсата на увереност и самочувствието. За майка си нямах намерение въобще да пиша тук, освен може би да спомена, че е властна- а то какво се получи, като почнах не можах да се спра. Темата едва ли не, посветена на отношенията ми с нея излезе, че е.

Да поясня, че не ми се налага живея с нея от 6-7 години вече. Не можах в един момент да издържа на непрестанната критика. Един ден ми беше някипяло - от работа си подадох СиВи-то за позиция в друг град - взеха че ме одобриха, намерих лесно и квартира при позната и за няма и месец се преместих. Трудно ми беше в началото, но се наместиха нещата постепенно, смених и средата. Нова самоуверена личност обаче и досега не успях да изградя...

Сега също живеем със съпруга ми далеч от нея - виждаме я не повече от 2-3 пъти годишно, иначе по телефон се чуваме често. По неина покана ходим да я видим. Уж се е затъжила за нас, винаги се е подготвила перфектно - къщата в съвършен вид, масата сложена, всичко изпипано - но без изключение почти веднага се започва с критиката към мен. Виждам, че ни обича и сме и липсвали, но в същото време не може да се сдържи, все едно за нещо ми е насъбрала и винаги избива. За незначителни неща, със и без повод, за всичко ме критикува. Почва да хвали мъжа ми пред мен, а в същото време не закъснява и да ме ухапе с нещо, да ме представи в унизителна светлина пред него, да ме жегне. Какво по дяволите си мисли, че той изведнъж ще ме намрази и ще се съгласи с нея ли. Хиляди пъти съм я питала директно, защо го прави, не вижда ли че ме наранява и обижда така - тя все пак е интелигентна и образована жена, със всички останали и доста деликатна... е, за мое добро било - просто е безмислено говоренето по темата. Мъжът ми му прави много неприятно впечатление начинът, по който се отнася тя с мен - казва и че се променям като съм с нея, влизам в ролята на неуверено дете, гласът ми се променя - възможно е, тя винаги успява да ме извади от равновесие. Разбираемо, не се застояваме много при нея при такива посещения, то ако остана по-дълго ще почна да си говоря сама..

Номер 1, съжалявам че си минал и ти през нещо подобно. Аз също спрях да споделям с нея за важните неща, за да не ме е яд после. Последните няколко години важните за нас решения си ги вземаме сами, без да държим никого в течение и после просто я уведомяваме. Така е най-добре. Като опита да ми говори за общи познати и кой какво е постигнал и казвам че не искам да слушам и не ме интересува.

Аз не я мразя вече. Мразила съм я на моменти, но за малко - майка ми е все пак, обичам си я. Донякъде си обяснявам, защо го е правила, тя е била мачкана и "възпитавана" по същия начин - опитвала съм да говоря милион пъти с нея затова - тя просто не разбира, че го прави, не ще да осъзнае, даже като я засека на момента "това сега защо го каза? " Отказва да разбере и това е. Не е нарочно - вярва си, че го прави за мое добро. Тя е убедена, че е най-отдадената майка, посветила е живота си на децата и всичко е жертвала за тях... да допусне, че по някакъв начин ни е увредила с поведението си за нея би бил тотален срив - предполагам, затова не го и допуска.

Номер 2 - мислила съм много за консултация с психиатър, но не мога да се пречупя и да отида. Не мога това, което споделям тук, да седна и да си излея болката на някакъв непознат човек, който си поглежда часовника, докато ме изслушва по задължение, между пациента преди и пациента след мен, като преценява под лупа диагнозата и какво да предпише на поредната откачалка, че да му се махне от главата.

Номер 4 - благодаря за съветите и окуражителните думи. Разбирам идеята ти - да определено ще помогне да си виждам и отчитам стъпка по стъпка постиженията, да свикна с идеята, че мога. Тренирам и търся начин. Не съм спирала да търся. Просто е много трудно и бавно да променяш себе си, а резултатите са почти незначителни. И точно като си мислиш, че си добре или че си постигнал напредък - се случва нещо съвсем малко и старите неща пак избиват с пълна сила. Тежи ми че трябва да се боря, за да развия нещо дето при другите си е развито от деца и въобще не го и отчитат. Но няма да спра да търся начин, защото не се търпи. Искам да престана да се свивам и да се науча да отстоявам себе си - всички останали явно го могат... не може да е бог знае колко сложно.

10.   От авторката:
Номер 6 - съжалявам, че разпознаваш себе си в това, защото знам колко е трудно. Много, много късмет ти пожелавам, миличка и дано се справиш по-бързо със всичко това :)
Да няма друг начин освен ограничаване на контактите - колкото по-дълго се седи при нея по-големи ще са пораженията. Лошото е и че след като се махнеш, проблемите и раните вече ги има и не изчезват току-така с магическа пръчица. И аз постоянно търсих (и да може би съм много глупава, но все още търся) одобрението и, но някак претръпнах и знам, че каквото и да направя или постигна просто няма да стане.
И да, и аз като теб си мисля, че не искам да причиня това на детето си. При мен е даже по-крайно. Не искам да имам деца, за да не се окаже в един момент, че си проектирам лудостите, комплексите и болните амбиции върху едно напълно невинно същество. Защото тя също е имала добри намерения, правила е най-доброто което може, правила е това, което е смятала за най-правилно - а какво се получава в крайна сметка, още едно объркано и наранено човешко същество.

11.   Ами изкарай майка си от живота си, отдалечи се ат нея. Прочети книгата на Джон Кехоу Подсъзнанието може всичо, или някоя друга която действа на психиката. Аз също бях срамежлива, затворена, но когато започнах да чета такива книги се промених!!!

12.   Каква е тая обич? ! Аз, ако бях много отдавна да съм и бил шута и повече да не се занимавам с нея. Ходи както каза номер 1 веднъж в годината да ги видиш и толкова. Изобщо отрежи всякакви контакти с нея и да се оправя.

13.   Мила, аз се справих като се изнесох, органичих контакт и тн.
И на меб постоянно ми се натякваха разни неща, крещеше ми се за глупости, при 55кг и ръст 170 ми се натякваше как съм напълняла, да не продължавам със списъка. За жалост се поддадох на много от манипулациите и' и взех някои грешни решения, които доста ми объркаха живота.
Важно е да поставиш пред себе си проблема и да действаш. С нея изобщо няма смисъл да говориш и споделяш-просто никога няма да те разбере. Тя си мисли, че ти прави услуга, а всъщност ти съсипва живота. Игнорирай я и си живей живота, колкото и гадно за звучи:)

15.   Разплаках се със сълзи докато четях написаното. Това все едно съм аз... Това, което аз направих е да спра да споделям с майка ми каквото и да било. От три години живея в друг град (при преместването отново ми беше натяквано, че бързо ще се завърна, защото няма да се справя)... Чуваме се колкото да й кажа "Добре съм" и това е. Никакви подробности. Същите проблеми имам в професионален план- неуверена, не мога да се проявя, а имам много заложби:(( Просто ме е страх. В личен план- намерих си сериозен приятел, сега съм бременна, но майка ми все ми подмята "Той е свестен, ама ти не си, докога ли ще те търпи?" ;(((( Направо плача докато пиша това. И така ми е насадено, че аз постоянно се сравнявам с другите жени, дори когато съм на спирката или в метрото и все си мисля, че ще ме напусне, че всички са по-добри от мен, по-красиви, по-оправни, по-амбициозни, забавни, социални, отворени, а аз какво съм........ Все ми се натяква кой какво успял да постигне в живота, а никога не ми е помагала,дори с минимален съвет. Дори не ми позволи да уча каквото искам и сега не се чувствам щастлива в професията си..... Всеки ден съжалявам, че не съм послушала сърцето си. Сега нося дете, ще се роди след три месеца,.... а аз съм най-неуверената майка, най-тъжната, най-подтиснатата, страх ме е да не се проваля, страх ме е да не ме напусне мъжът ми, да не остана без работа, да не ме мрази детето ми, да не се проваля като партньорка и майка..... От целия ми живот ме е страх, именно заради майка ми.... Когато й направя обаче забележка, тя ми казва "Ами убий ме!".... Направо ми се повдига, повръща ми се.... Моят приятел има уникални подкрепящи го родители, не съм виждала такова семейство никога, той е на 30 но все още се грижат за него ежеминутно, за всичко!!! Всичко си споделят, винаги са позитивни, все му помагат, купуват му всичко. Аз съм изтърсак. Едно нищо.

16.   И аз съм в подобна ситуация като теб, родителите ми са в много отношения като твоите, изманипулираха ме да взема някои решения за да се почувстват те по-добре от собствения си живот, а аз сега съм нещастна и животът ми се усложни страшно много.
Първо, недей да очакваш от майка си разбиране и подкрепа, просто недей. Някак си трябва да се научиш да изградиш стена между теб и нея, каквото каже тя през едното то ухо да влезе, през другото да излезе както се казва. Опитай се да приемеш, че тя най-вероятно няма да се промени, но (и това е МНОГО важно!! ) това не означава, че трябва да й приемаш емоционалния тормоз и да й позволяваш да ти срива още повече самочувствието! Разбери, че тя е жена с някакви проблеми в живота си, за които ти не си виновна, и тя проектира тези проблеми върху теб. Ти не трябва да търпиш това. Може би даже имаш 2 варианта - пишеш й едно писмо, в което казваш всичко как се чувстваш, как се е държала с теб, как ти се е отразило това и колко се чувстваш наранена. Ако и тя е като повечето родители от този тип, тя ще отрече всичко, ще се направи на сърдита, ще те изкара теб неблагодарна и какво ли още не. Ако това стане, не го приемай толкова присърце, в 99% от случаите точно това се очаква да се случи, не е края на света. От там вече започваш да поставяш сериозни ограничения. Напиши си на разни листчета позитивни неща, като "аз не заслужавам това, аз съм умна, хубава, квалифицирана, аз заслужавам да се държат добре с мен и да ми зачитат чувствата" и никога не забравяй това! Ограничи контакта с майка си на минимум, на нея няма да й хареса обаче се дръж здраво, не забравяй, че тя е тази, която е допринесла за тази връзка между вас двете, ти не си направила нищо лошо. И вече зависи какво ти е по-лесно... дали да дадеш игнор както се казва (което не е толкова лесно) или да се събереш и да започнеш да казваш на майка си ако не може толкова да каже нещо хубаво за теб, да не казва нищо изобщо, застъпвай се за себе си, за емоциите си, за принципите си - това ще се отрази добре върху самочувствието ти също. Ти си избери пътят, който ти е по-лесен, но не очаквай нищо лесно. Накрая това ще те направи много по-силен човек, повярвай ми!
Проблемът със самочувствието и аз го имам но се подобри много напоследък. При мен започна като написах всички неща, от които ме беше страх - няма значение дали са свързани с работата или не. Беше ме страх, нямах самочувствие да направя страшно много неща. Направих този списък и номерирах нещата от това, от което най-малко ме е страх, към това, от което изпитвах най-голям страх. И започнах да ги правя тези неща лека-полека и да отбелязвам с точки, когато го направя. Отново, няма да е лесно, на мен ми се ревеше при мисълта да направя много от нещата, но едва след 2-3 месеца имах видимо подобрение в самочувствието си - това се пренесе и в други сфери от живота ми, комуникиране с по-високостоящи хора от мен, изнасяне на презентации и даже изтъркване на хубавите ми качесества и други неща. А ако имаш финансовата възможност някой добър психолог може да ти помогне много.
Това е което аз мога да посъветвам от моя подобен на твоя опит. Избери кой път да поемеш, изгради стена между вас. Аз бих те посъветвала съвсем да я отрежеш от живота си даже, но знам колко хора ще ми се нахвърлят... истината е, че понякога родните ни родители ни допринасят повече болка и огорчение отколкото щастие. Това, че са взели решението да те изкарат на бял свят, не им дава правото да те унижават и потискат психически и да ти спъват живота.
Успех, надявам се да съм помогнала.

17.   Или ако трябва да перифразирам с две думи казаното от №16, използвайки добили популярност напоследък понятия, това е още един аспект на т.нар. "енергиен вампиризъм". Когато някой постоянно провокира разни ситуации, с които те кара да му обръщаш внимание и да фокусираш вниманието си върху себе си, когато постоянно ти се оплаква, той прави (предимно несъзнателно) най-малко 2 неща: 1) губи ти времето (това е най-ценният ни ресурс, понеже е единственият, който по никакъв начин не можем да възстановим); 2) пие от жизнената ти енергия, понеже те занимава с неща, с които иначе не би се занимавала (главно със себе си, с проблемите си, с щенията си и вижданията си за живота ти...).
Зарежи я! Дискънект! Намери най-удачната и безобидно изглеждаща форма, под която да го направиш (все пак ти е майка, а не боклук, който можеш безцеремонно да изхвърлиш от живота си, макар че ако е прекалено нагла и невменяема и до там може да стигнеш...), но все пак го направи!
После си изгради свой живот - кариера, семейство, деца, и постепенно ще забравиш за нея, все едно е било лош сън или никога не е било...

18.   Номер 16 и 17 напълно прави! Аз съм на 23 израснах в семейство с баща алкохолик, който пребиваше майка ми пред очите ми често. Посягал е и на мен, заплашвал ме е с нож. Мисля че бях 14-15 годишен когато се разделиха, и си казах край на мъките! НО не те щяха да продължат по различен начин. Майка ми ми се превърна в алкохолик. Редовния номер беше да се прибере посред нощ пияна и да ме тормози психически. Будила ме е от сън за да си избива комплексите на мен. Сами се сещате бях пълен аутсайдер. Никога не съм получавал окуражителна фраза от нея. Винаги бях смазван психически. Споделя ли нещо веднага се превръща в оръжие срещу мен. За това не и казвам нищо. Написал съм тема "Как да постъпя" ако на някой му се играе да я прочете че не ми се пише отново всичко. Искам да се махна и да работя и уча. И се натяква как ще се завърна и че в града не било за мен. Никаква подкрепа. Разбрах едно че в нейно лице нямам съюзник. След няколко месеца ще се махна от нея, защото както бе написано по горе, тази среда е " Отровна". Като си дам сметка колко ми е взела и как благодарение на нея аз станах жалък аутсайдер... Успех на авторката! :)

19.   Моята история е същата. Но с тази разлика, че в момента, в който се омъжих ограничих взаимоотношенията с майка ми. Когато се родиха децата ми, тя се опита да се държи и с тях по този начин. Съпругът ми беше този, който каза "Децата ми няма да станат като теб" и тя беше дотук. Вече много години не поддържаме никакви контакти, за което на мен ми е тежко, но такъв е животът.

20.   От Авторката:
Номер 15 - голяма виртуална прегръдка искам да ти изпратя. Благодаря ти, че споделяш. Да, точно този тип проблеми ме рушат и мене. И това непрекъснато несъзнателно сравняване с хората, дето все ти се струва, че всички са по-добри и някак не си пълноценен... Ще се справим някак момиче - няма да се предаваме. Сигурна съм, че ще си страхотна майка и ще дадеш много любов на бебчо.

Номер 16 - просто уцелваш в десятката със всичко, което описа. Този парализиращ страх от провал, да не направя грешка, да не взема грешното решение, тресящата несигурност - отвратително е. Много са полезни и на място съветите, които даваш - благодаря ти, наистина е ценно за мен че споделяш, как си се справила. Списъка на нещата, които ме плашат ще го направя (въпреки че даже самата идея да ги формулирам и видя написани плаши), ама трябва да почне отнякъде да се разплита това кълбо. И позитивни внушения пробвам да ползвам, но все още не се получава много - в смисъл аз си ги повтарям, но вътрешно не си вярвам - но ако упорствам с времето би трябвало да улегнат и да ги възприема. Няма да спирам. Не знам дали мога да се справя като теб с боренето на страховете, но определено това, че ти си успяла ме надъхва и няма да се откажа :)

Колкото до разговорите с майка ми - аз съм говорила много пъти за това лице в лице, просто не възприема. Даже влиза в ролята на мъченица "всичко дадох за теб, а сега ме и обвиняваш, е и това ще понеса за благодарност" и се затваря или пък става агресивна. Няма смисъл. Тя си вярва - а и какво бих спечелила, ако взема че я убедя, че ме е възпитала неправилно - нито на мен ще ми стане по-добре, а и тя ще започне да се измъчва. Тя не го прави от лошотия, наистина си вярва, че това е правилното и че така се грижи по най-добрия начин, на който е способна.

Номер 14 - благодаря за подкрепата. Проблемът не е във външния ми вид за съжаление. То това да беше, както казваш лесно се оправя. Защото поне храненето си и това как изглеждам мога да контролирам. Към диети още като тийнейджър залитнах и после доста време ми отне да се върна у релси. Давам си сметка, че обективно погледнато аз съм привлекателна жена, отдавна съм открила и козметика и фризьора и за разлика от като бях дете, сега имам възможност да се обличам, както ми харесва. Обаче не се чувствам добре в кожата си, разбираш ли. И това няма общо с как обективно изглеждам - щото аз не се възприемам обективно, а изкривено. Струва ми се, че хората наоколо непрекъснато ме гледат и преценяват и ми виждат всички кусури. И нищо че майка ми не е наблизо да критикува, аз сама прекрасно съм се научила да си виждам и намирам всичките недостатъци и не спирам да си ги напомням. Знам че е ненормално, усещам се какво правя, опитвам да го контролирам... и не се справям.
Проблемът е че съм крещящо неуверена - и се усеща веднага при комуникация. Парализирам се, чувствам се все едно ме преценяват и че каквото и да кажа ще прозвучи глупаво или неуместно или... знам ли и аз какво. Все ми се струва, че ме гледат преценяващо, че ми се присмиват или подиграват. Имала съм периоди, в които не смеех да отида и боклука да хвърля без да се преоблека и гримирам - до такава степен страх да не се изложа. Или пък на работа понякога изпитвам ужас в тиха стая да стана и да се разходя до кухнята или до тоалетната - защото ще дигна шум, ще съм единственото движещо се нещо в стаята и може да ме гледат. Разбираш ли колко ми е изкривено всичко в главата. Съответно съм скована и се чувствам тромава. Като слон в стъкларски магазин. Не мога да се отпусна да съм себе си, държа се изкуствено. В същото време отвърте всичко в мен пищи че не мога да изразявам себе си и това, което наистина съм.

Работата ми е свързана с комуникация, трябва да говоря авторитетно и убедително и да мога бързо да преценявам ситуация, да реагирам и да вземам оношение по нея - това се очаква от мен. Какво деиствително се случва - докато ми говорят на моменти от ужас, че ще се изложа или няма да мога да отговоря адекватно, аз напълно блокирам - до степен не разбирам какво ми се говори, какво ме питат - паника и ужас. Прикривам се някак - научила съм се да гледам "умно" и сериозно и да реагирам с общи фрази според каквото човекът насреща очаква, това като рефлекс - просто реагирам на интонацията на невербалните сигнали... и човека насреща и през ум не му минава, че аз в момента бъкел не разбирам от това, което ми говори и със същия успех би могъл да говори и на китайски. Чак като свърши разговорът, като минат 10-15 минути се успокоявам и разбирам какво реално са ме питали, за какво става въпрос и какво трябва да се направи. В повечето случаи се оказва че са били доста прости неща. Но все едно съм глуха. Не ме затруднява естеството на работа - материята си я познавам и съм добра. Просто от притеснение в решителни моменти нищо не стига до мен и тотално блокирам. Коства ми невероятно напрежение и стрес да поддържам тази маска. Чувствам се постоянно виновна все едно заблуждавам хората и изпитвам ужас, да не разберат че се прикривам и какво наистина съм.

21.   Аз съм номер 15. Абонирах се за темата и чета всички коментари. Изумена съм от това, което виждам в споделеното от теб. Моята работа също е свързана с комуникация. Също като теб блокирам, дори понякога не чувам какво ми се говори само защото ме е страх, че няма да мога да отговоря адекватно заради притеснението си и мисля само за това. Когато говоря по телефона се изчервявам, ставам на петна, колегите ме питат дали имам алергия че нещо съм се изринала по деколтето :((( Преди няколко месеца изнасях презентация пред около 20 човека.... Ами бях идеално подготвена, да ме бутнеш на сън знаех какво да кажа, но... В момента, в който започнах да говоря се изчервих до неознаваемост, от този момент нататък започнах да мисля само за това как се излагам в момента :(((( Започнах да се задъхвам... Абе ужас, въздух не ми стигаше. Всичко мина добре, информирах си аудиторията, после имаше добри резултати, но... се изложих.... Много ми се иска да се запозная с теб. Аз също изглеждам добре, природно хубава съм, без да е нещо твърде забележимо. Нормална жена. Аз също не мога да изляза от вкъщи без да си сложа фон дьо тен, спирала... Мия си косата всеки ден само за да изгелжда добре. Абе... не знам. Сега съм се психирала, че от няколко дни моят приятел има нова мениджърка- дъщерята на предишния му шеф- богата, уверена, контактуват постоянно, служебни вечери, очертават се и командировки само двамата, аз се побърквам от страх, сравнявам се макар че не съм я виждала дори... Пиши ми на имейл sevda_kats в яху. Пиша адреса така, с надеждата администраторите да не ми изтрият коментара. Имам крещяща нужда да се запозная с хора, които имат сходни проблеми. Иска ми се да осъзная, че струвам нещо, че не съм само аз такава, че има и други хора със същите проблеми. Много ми е тъжно. Дори и сега не мога да си подредя мислите и да кажа, това което искам, защото знам че ще го прочетат много хора и се притеснявам...

22.   защо коментарите с номера 14 и 22 ми липсват? нито съм нарушила правилата, нито съм обиждала някого. опитах се да съм полезна на авторката.

/Модератор7 - Това тук е коментар 22 и не липсва. Коментар 14 е изтрит от колега модератор. Причината не ми е известна.

23.   Здравей номер 15 :) Авторката съм. Много се радвам, че се включваш и че споделяш. Олеква ми по някакъв начин като си ги казвам тези неща тук. И като виждам, че проблемите ми съвсем не са уникални и че има много хора, които се справят с това. Ще прозвучи абсурдно, ама ми тежеше всичко това и ме беше срам да споделя, все едно е някаква голяма тайна - а реално виждам, че не е нито кой знае какво, нито има причина за срам. Благодаря на всички, които четат, за добронамерените отговори и за подкрепата - винаги ми се е струвало, че тея неща, ако ги споделя открито, хората ще се дръпнат от мен като от ненормална и ще ме отхвърлят и тези реакции на разбиране и подкрепа наистина значат много за мен. Благодаря ви хора. Тази тема май направо я ползвам като някаква форма на психотерапия - обаче помага :)
Номер 15, явно наистина са ни доста сходни симптомите - и на мен ми излизат такива ярко червени петна по деколтето като алергични, със и без повод. После си изчезват самички. От притеснение също получавам задух - почти до припадъци съм се докарвала. И косата и аз ако не съм я мила същия ден се притеснявам да изляза - нямаш идея от колко излизания съм се отказвала, защото косата ми не е измита или пък е изсъхнала криво и седи лошо. И да, ако не мога да си намеря фон дью тена преди да си покажа муцуната откъщи настава световна драма :)) Сега ми звучи смешно като си го чета - освен да почнем да гледаме с малко повече чувство за хумор на тея прояви на неувереност и да си ги превърнем в поводи за смях..
За ревността направо не ми се повдига темата, защото ако почна да ги подхранвам тея неща се докарвам до невероятни крайности и да не ти казвам какви сценарий и филми започвам да си превъртам. Моля те, не си го причинявай това - довери му се на твоя човек. Съмненията до нищо хубаво не могат да доведат. И се усмихвай. И на мен често ми е тъжно - ама не просто тъжно, ами в таква дупка изпадам все едно цялата мъка и самота на света са се изляли отгоре ми. После преминава. Винаги преминава. Явно ще е така - ту горе, ту долу, докато си ги отработим тея неща и влезем в някаква хармония със себе си. Никой не е казал, че ще е лесно - явно с това ни се е паднало на нас с тебе да се борим. Другите също си имат техните неща за справяне, които макар и различни, едва ли са по-леки.

Бих ти предложила да я използваме тази тема за нещо като дневник - да си споделяме ежедневните усилия и стъпките, които предприемаме за справяне с проблема - малко по малко, все ще има някакъв прогрес. А и ще се надъхваме и окуражаваме взаимно. Ще опитам да те открия и на маил - благодаря за доверието. Но тук също мястото е доста подходящо предвид, че вече сме я отворили темата и че толкова хора показват, че ни разбират и подкрепят. Давай да видим какво можем да направим, за да се измъкнем сами за косите от блатото :) Щото никой отвънка няма да го направи вместо нас.

Аз си направих вчера списъка на страховете - номер 16 го беше предложиа, до половината го направих де - все пак си коства доста емоции заниманието. Ами не е приятно занимание, но някак се сваля напрежението като ги напишеш на хартия нещата. Набелязах си задачка, която отлагам но от която не ме е страх чак толквоа и съм си дала 2 дена срок да я свърша. Т. е най-късно до утре вечер... ще видим.
Някой по-горе препоръча и книгата на Джон Кехоу за подсъзнанието. Бях я чела преди, но без много да вниквам или нещо да пробвам - хванах я пак. Оказа се че има дадени доста практични и последователни стъпки. Упражнявам ги тези самовнушения от няколко дена. Ефект честно казано досега няма - но и на мен ми е много трудно да си вярвам като ги повтарям. Мисля че трябва да упорствам с това поне месец, така че няма да се отказвам.
Та това засега от мен. Много усмивки на всички.

24.   Номер 15: Това, което аз бях направила преди време беше да напиша писмо до себе си, в което си споделих всичко, казах си какво ми тежи, защо смятам че ми тежи, коя всъщност съм аз, какво мога, от какво се притеснявам, дадох си кураж. Много лично и искрено беше и в него си казах всичко, обръщайки се към себе си. Беше дълго, излях всичко върху хартията. После си го носих с мен и макар, че не го четях много често, си знаех, че е там и ми беше подкрепа.
Друго, което правех е да седна на някоя пейка и да обръщам внимание само на тези минувачи, които изглеждат замислени, унили, недотам добре изглеждащи, игнорирайки всички онези, с които обикновено се сравнявам. Така придобивах усещането, че не само аз имам тревоги и ниска самооценка, а може би и още много от тези хора, които минават покрай мен. Чувствах се по-силна, че не съм единствена.
Книги съм прочла няколко, но книгите сякаш нямат ефект в моя случай.
Относно психолозите- събирам с годините контакти и информация за много от тях, но така и не събрах смелост. Не е заради парите, а нямам увереност да отида и да говоря с психолог.

25.   В човешката природа е да гледаме къде сме сред стадото - по-горе от кой и по-долу от кого. До сега това е работило против теб - обърни го обратно сега, нека ти покаже колко си постигнала. Влез в градския транспорт и се загледай в хората, заслушай се в разговорите им... Започни да правиш същото навсякъде около теб. Слушай и мисли какво по-малко имат или са постигнали тези хора. Ще забележиш мъже пияници, болни хора, жени без образование и доходи, малтретирани от мъжете си. Ще видиш хора, които не знаят таблицата за умножение... виж всичко това и помисли колко си постигнала и как те биха искали, но не са успели да станат, това което си ти. (Да вметна, не казвам, че всички хора са такива и не упреквам никого за живота му). Осъзнай, че всеки иска образование, хубава работа, любящ мъж и това, което имаш е щастие! И когато се изправиш пред ново начинание си казвай: "Стигнах до тук, като едно време съм се учила да ходя сама, значи мога да науча и да се справя с още много".
А за майка ти, познато до болка - чуждите комплекси, разбити мечти и липса на самочувствие. А като си постигнала нещо - работа, щастливо семейство идва желанието да го умаловажи, да го подцени или да го отдаде на късмет. " Едва ли е от лошо, просто не вярват, че ние можем да се справим по-добре от тях.
И горе главата, нали знеаш един от големите проблеми на света е, че умните са изпълнени със съмнения, а идиотите с увереност. Успех!

26.   Аз както съм си асоциален добре че родителите ми са донякъде нормални... Накара ме да ценя родителите си 10 пъти повече.

27.   И аз съм с изключително ниско самочувствие. Минах 30 г., а още изпадам в тийнейджърски кризи на нехаресване и омраза и стигам чак до ненавист към себе си. Не харесвам външния си вид, вечно се самокритикувам за всичко, чувствам се ужасно тъпа и неадекватна на моменти. Има и моменти на просветление, когато се харесвам като жена и човек, но те са кратки и редки. Непрекъснато се сравнявам с другите жени и си намирам недостатъци във външния вид и поведението. Вечно си повтарям, че съм грозна и тъпа... Чувствам се изтощена от това.
Предполагам, че до голяма степен всичко идва от детството ми, както е и при другите писали в темата. Баща ми имаш проблеми с алкохола и буквално през ден го чакахме разтревожени с майка ми да се прибере подпийнал и да започне да буйства. Често успявахме да избягаме отвкъщи, когато беше прекалено пиян, за да ни гони, и ходехме да спим у роднини. Била съм свидетел на психически и физически тормоз, който той упражняваше върху майка ми. След години завинаги се разделиха с майка ми. Но аз така и си останах и израстнах много тревожен и неуверен човек въпреки подкрепата и грижите на майка ми. За разлика от баща ми, тя е най-грижовният, добър и обичащ човек, най-близката ми приятелка. Може би на моменти дори е прекалявала с грижите и вниманието към мен, защото и досега се чувствам несигурна и уплашена навън в големия лош свят и защитена само вкъщи, когато съм с нея...
Често съм адски притеснена и нерационално тревожна. Това ми пречи да общувам с другите, все изпитвам паника, че ще изтърся нещо тъпо и неуместно и това наистина се случва. Отразява се и на отношенията ми с мъжете. До 20 и няколко години изобщо не бях целувала мъж, камо ли да съм имала връзка. Изпитвах недоверие към мъжете, страх, а после се влюбих в кофти човек, който се отнасяше зле с мен. Взех си урока от тази връзка. Оттогава минага доста години.
А мен още ме е страх от отхвърляне, непрекъснато търся одобрението на хората, обикновено гледам аз да сложа край на връзките си, за да не ме изоставят първи. На моменти си мисля, че просто съм счупена и никога няма да съм като останалите "нормални" хора.

29.   Аз бях абсолютно същата но живеех при баба и с мама не се виждахме много. Няма такава гадна баба цял живот гледа кой е по умен как някакво момиче от българия търси талант мооже да пее тъй хубаво а разбираш ли ти аз нищо не мога. Преди спортувах получавах награди по п.и то много на всяко състезание но неее на нея все не и стигаше все на моя стил имало малко хора и било чист късмет че съм взела нещо . Все ставаше дума как брат ми бил много умен талантлив а аз от малка съм си била по тромава и по тъпа от него . Кажете ли момиче което е получавало куп грамоти от олимпиади тъпо ли е. Цял живот се гледаха другите по умни то красиви по талантливи деца. Аз се стараех винаги и винаги майка ми ми казваше че някой ден ще направя нещо велико не защото го мога добре а от инат и опоритост ще се справя обаче все брат ми беше умния талантливия и мн мн мн глезения. Все се гледаха недостатъци винаги е говорила колко тъпа и неучеща съм била . Един съвет не слушай никого погледни се в огледалото и си представи че се виждашш за пръв път разбери как изглеждаш и колко струваш и си намери някой който и като си болна да ти каже че по красива от тебе няма да знаеш че моге да не е вярно но просто да ти стопля душата. Късмет дано се получи.

30.   Цитат от авторката - "Номер 2 - мислила съм много за консултация с психиатър, но не мога да се пречупя и да отида. Не мога това, което споделям тук, да седна и да си излея болката на някакъв непознат човек, който си поглежда часовника, докато ме изслушва по задължение, между пациента преди и пациента след мен, като преценява под лупа диагнозата и какво да предпише на поредната откачалка, че да му се махне от главата. "
Не дочетох всички коментари, защото нямам време и възможност в момента, но за мен разковничето е в този цитат. По-точно в твоята негативна нагласа към всичко ново и различно. Ти от къде знаеш, че срещата ти с психоаналитика ще протече точно по описания от тебе начин? И защо винаги имаш правдания, за да не опиташ нещо ново и различно? Остави я сега майка ти, тя каквато е, такава. ТИ, за да имаш самочвствие и да се чувстваш добре, трябва да престанеш да мислиш и да започнеш да действаш. И да говориш за нещата едва след като си ги преживяла и изпитала на гърба си, а не да виждаш бъдещето в черни краски. Това от теб си зависи.
Аз също имах подобен проблем с родителите си, и сигурно още го имам, ама свикнах да ги игнорирам и не ми прави впечатление. КАк го постигнах точно, не знам, стана постепенно с годините, въпреки че и до ден днешен все още понякога успяват да ме извадят от релси. Но аз си правя каквото си наумя, понякога бъркам, понякога успяван, веднъж губя, друг път успявам, и така...
В интерес на истината, историята ти ме трогна, но не знам как точно да ти кажа това, което имам да казвам, и как точно да ти помогна. Нямам време много в момента, ще се опитам да пиша пак, когато изчета цялата тема и разполагам с повече време да си осмисля поста. Засега ти казвам да престанеш да гледаш бъдещето в черни краски!