Споделена история от Тинейджърски |
Нещата от живота! Написано с цел да помогне!!!
преди: 3 години, 9 месеца, прочетена 807 пъти
Здравейте,хора- различни по свое му. Минаващи през своите трудни пътища. Реших да напиша своята история и уроците, които научих, защото вярвам, че ще мога да помогна дори и малко на някой, който има нужда да бъде разбран, търсещ спасение от мислите си и от трудностите, които живота му поднася. Знам, че ще бъде много за четене, но все пак ако прочетете всичко, моля ви напишете ми дали сте се припознали в някоя ситуация и как я приемате.
Като малка плаках за това как някой ден ще остарея и ще умра и повече няма да съм на този свят докато не пораснах малко и плаках за обратното, за това, че повече не искам да живея. Мога да кажа, че първите ми сериозни проблеми започнаха в 4ти клас, не бях добра ученичка и това се отразяваше на отношенията с родителите ми. Карахме се постоянно за оценки беше ад за мен, тогава си казвах, че по-лошо нещо не може да ми се случи. Толкова много скандали и викове, които ме накараха да мразя родителите си. Мислех ги за най-голямото зло. Винаги, когато ги питах “и защо трябва да уча” получавах отговор “така”, което още повече ме отказваше от учението. Всичко това продължаваше с години, а тогава станах приятелка с човек на когото заприличах. Много си приличахме на външен вид, та започнахме и по вътрешен. Тя лъжеше, което значи, че аз правих същото, зад всяка история стоеше по една лъжа. Но има нещо, което не взех от нея и това е да настройвам хората срещу други и да им се подигравам зад гърба и да повтарям та ми беше “приятелка” и това, което винаги правих, за да не я загубя, защото всеки път правеше безмислени драми как вече нямало да бъдем приятелки е това, че поставях нея на първо място пред себе си. Каквото тя искаше това се случваше. Появиха се още хора, а с тях и тормоза над мен. И хубавото в това е че тогава не го приемах като нещо тревожно, а го приемах, като нещо което след няколко дни ще изчезне. Реално то не изчезна след няколко дни, но с времето спря. И интересното в случая е че мислех, че тези хора са се променили и всъщност дори го доказваха, като са ме защитавали и помагали, но и на това му се видя края всичко се върна по старо му. Е стигнах и до най-тежкия етап-гимназията още с постъпването ми там исках да се променя исках да съм по-добър човек, а всички лъжи да са минало, тогава започнаха и отношенията ни вкъщи да се оправят. Е вкъщи още се карахме за оценки, но тормозът беше по-голям проблем, опитвах да го игнорирам, но по този начин ставаше още по-зле от хвърлен несесер в кошчето за боклук до подигравки от страна на хора, които дори името ми не бяха запомнили. В живота ми се появи човек, който мислех за специален, който ме разбираше, казах си че може да ми помогне да се измъкна от всичко това, но всъщност и не беше така. След известно време скъсах всякаква връзка с тези хора, които ме тормозеха, които ми се подиграваха и правеха на приятели, тези които казваха аз ще си винаги до теб, докато не си намериха по-интересна компания. Последиците от всичко това до сега- ниско самочувствие, страх от това да говоря с хората, излишна агресия, това съвсем бе далеч от мисията ми да бъда добър човек, но тогава и научих ценен урок: Винаги може да бъде и по-лошо! Така че опитвах да се успокоя с това, че има хора, които са преживели много по-тежки неща от мен . Нещата тъкмо бяха започнали да затихват, докато депресията не ме взе в свои ръце, а причината беше, че в главата ми се въртяха само думите: ти не ставаш за нищо, всички те мразят, проваляш си живота, за това всички те отбягват. И да не бях харесвана сред много хора, но до ден днешен не знам какви са причините за това, но и с времето се научих да не обръщам внимание на това. Запознах се с нови хора, които ме караха да се чувствам добре, които ме изкараха от депресивните състояния и също така се научих да гледам по по-позитивен начин на нещата. Започнах да се усмихвам повече, да се радвам на малките неща и същото това, което се случи да заобичам отново родителите си. Моята промяна вървеше редом до тяхната. Да те наистина много се промениха и тогава разбрах, че всички правим какви ли не грешки и че те са поправими. Е тези приятелства не останаха за дълго, но поне заздравихме семейната ни връзка и дори до ден днешен чувствам родителите си повече като най-близки приятели. Всичко вървеше наистона невероятно, имах малко приятели, но ми бяха достатъчни. Но ето че нещата станаха още по-зле и от преди, мислех, че това, което през годините съм научила ще ми помогне от бъдещи събития, но реалноста беше друга, хората отново ми забиваха нож в гърба, лицемерничеха, но не проблема ми беше това, а изречените думи към мен: Всички те мразят! Да това болеше, защото беше истина. Толкова много съм се карала с хората, че това остави в мен нещо, което ме караше да мисля, че вероятно не съм добре психически, че през годините съм се опитвала да се променя, но няма разлика от преди и сега. В главата ми се въртеше планът за самоубийство. А самонараняването беше утешението ми. От една болка се прехвърлям на друга, която беше краткотрайна и се повтаряше отново и отново. Белезите по ръката ми са нещото, което мразя, колкото и обичам. Обаче нещата от най-зле станаха... дори не знам какво да използвам, може би трагични. Нараних човек само защото не исках да го нараня. В този момент чувствах, че по-голям изрод от мен няма. Толкова много са ме наранявали хората, взех, че и аз го направих, но единственото, което ме крепеше беше мисълта, че съжалявах и търсех начин да оправя нещата, докато хората, които ме нараняваха само се наслаждаваха на моето нещастие. Загубих важен човек и съжалявах, но разбрах, че така не става. Хванах се в ръце и казах, че сега поне направих нещо добро и този важен човек, няма дори да ме вижда, ще ме забрави, а това е най-доброто за него. А аз не само научих, а и осъзнах, че трябва да продължиш напред макар и след това, което ти си сторил и да попречиш отново да се случва. А след всичко това разбрах, че може да минеш през всичко и да научиш всичко, но ако не го осъзнаваш то значи, че има още на къде да вървиш. Дори в най-лошата ситуация можеш да намериш доброто. И че винаги има изход! Важното е да не му мислиш толкова и да вървиш смело по пътя си, каквото ще да става!
|
