1. Бях в същата ситуация в 10 клас (сега съм на 22). Накратко, нашите изиксваха от мен неща, които за тях бяха важни и трябваше да се случат по определен начин, аз имах съвсем различни идеали. Една вечер след поредните забрани от типа "След училище право в къщи", вечерен час до 22 часа, отнемане на телефона докато еди какво си ми писна, наревах се доста и на следващия ден след като вечеряхме казах, че ще излизам с приятели (всъщност нямах никакви планове), но беше вид провокация, тъй като имах поредната забрана за излизане, която беше за получена 2-ка по химия и не помня колко 2-3 неизвинени отстъствия. При, което баща ми каза "Какво излизане, нали знаеш, че си наказан ?". Точните думи, които използвах тогава бяха "Аз бях до тук с вашите забрани и глупости, виждам, че не удобрявате начина на живот, който водя в момента, не искам и да го правите, но поне не ми пречете. Разпадам се вътрешно и ми писна да ме боли и да плача". След тази вечер нещата малко по малко се промениха, но в началото си мислеха, че отново ще е на тяхното, но аз ясно им заявявах, че не съм съгласен и страдам. С времето се научих, че писне ли ми от нещо, страдам ли и кажа ли край, то това е решено, не ме интересуват последствията и какво става. Проблеми имах и след като взех книжка, баща ми не ми даваше много, много колата "тъй като не ме били научили на нищо", един ден трябваше да отида до друг град при приятелката си, бях го решил и не приемат не за отговор, отидох при баща ми и го питах дали му трябва колата, той отговори не, тогава ясно му заявих, че я взимам и отивам до Пловдив (аз бях от малко градче на 60-70 км оттам), той знаеше, че съм решен и няма какво да направи, макар, че му беше така неприятно да не може да ме контролира и затова ме попита "Ще се справиш ли ?". Отговора ми не беше "Да/Не", отговорих му " Ще трябва". И така вече съм на 22, водя самостоятелен живот, поддържам се, изкарвам някакви нормални пари, работя работа, която харесвам и живота ми върви, но нищо от това нямаше да е възможно, ако тогава не се бях решил. Моят съвет към теб е да им заявиш, че не си съгласен, че страдаш, че просто ти е писнало и да им покажеш, че няма вече да е така. И понеже тук има една тънка граница между това да се бунтуваш и да покажеш решението си. Не се бунтувай, тоест да бягаш от вкъщи и подобни изцепки, това не само, че няма да покаже твоята решителност, но и ще налее масло в огъня. Като трябва да излизаш казваш, че имаш планове или, че ще излизаш с приятелката и така, точка. Като ти отвърне баща ти дали си си написал домашното му отговаряш, че не си и после ще го довършиш и край, няма ама, няма ъмън. Като излизаш дори и ти трябват пари, то питай без да се притесняваш, но имай уважение, бе уважение няма да стане. Например, не казваш "Може ли пари ?" или още по-лошото "Дай ми пари", ами питаш "Имаш ли пари ? Ще може ли да ми дадеш, защото ми трябват, тъй като ще излизам с приятелката и не искам да се излагам". Успех ти пожелавам, дано си разбрал нещо от моята история и съвети. А и едно последно предупреждение, най-вероятно отначало ще изядеш една камара бой, по-строги забрани, повече болка и повече сълзи, но това не трябва да те спира. А за самоубийството, не е решение, ей го като глупака Денис Теофиков, уби се, едва ли не, за да спре болката и да накаже виновниците (ако това е случая разбира се) и какво стана ? Единствено родителите и близките му страдат, нито продуценчето, нито онова лике Цеци няма да получат и грам наказание, барем да ги беше утрепал и тях преди да се самоубие
|
