Какво стана?
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 1696 пъти
Здравейте, аз съм едно 16 годишно момиче, което реши да сподели своята история, която може да ви се стори странна или без смисъл, но все пак благодаря на тези, които ще я прочетат.
Истината е, че не знам как да започна. Честно казано ако преди година някой ми беше казал, че ще се чувствам така, никога нямаше да повярвам. Нека ви кажа направо – в депресия съм. Сигурно ще си кажете ‘’Каква ти депресия, ти си на 16? ’’. Да, ама не.
В училище съм отличничка и имам най-високите оценки в класа. Заради това често ми подхвърлят някакви евтини коментари, но гледам да не обръщам особено внимание. В основното училище често ме обиждаха за какво ли не. Но имах приятелки, които ми обещаваха, че ще бъдат до мен. Смеехме се заедно, плачехме заедно... И накрая се оказах втори избор... Просто ме оставиха, промениха се. Положението вкъщи също не е на добро. Цял живот баща ми ми повтаря, че от мен нищо не става. Колкото и да съм добра в училище никога не съм получила и едно ‘Браво! ’ от него. Вече не искам да разговарям с него. От най-дребния разговор винаги ще се стигне до темата колко съм зле. Но не оставях това да ме сломи. Друг въпрос е, че всички около мен са различни. Гаджета, купони, секс... Всичко това е като антоним на моята същност. Преди изобщо не се интересувах. Имам ня колко приятелки, но те също се интересуват само от това и всички около мен като чуят, че съм девствена и ме гледат все едно съм паднала от Марс. Много са ми казвали, че съм грозна, или поне са го намеквали. Други ми казват, че съм хубава. За това се определям повече като нормална. Харесвам тялото си и очите, си и мисля, че съм интелигентна. Има момчета, които са ми предлагали да им бъда гадже, но просто да не обяснявам... Страшни идиоти и комплексари, в които не мога да намеря нищо положително и след като бъдат отхвърлени се опитват да ти вгорчат живота. Повечето ще кажат ‘’За къде си се разбързала, на 16 си, ще срещнеш точния човек. ’’ Е да, ама не. Всеки ден наблюдавам изкривената представа на връстниците ми за реалността. Една от най-близките ми приятелки си има гадже, с което тръгна веднага след като се срещна с него и след 1 месец говореше за любов. Тя е просто пример – всички са така. И това ме отвращава. Отвращават ме и всички останали, които се подиграват на другите и самочувствието им е до небето, отвращавам се и от подиграваните, които, за да се почувстват по-добре, също мачкат другите, отвращавам се от злоба, завист и всичко ми изглежда толкова фалшиво. А след поредния психически тормоз вкъщи извендъж започнах все едно да се изключвам. Ставаше бавно отначало. Исках да се разкрещя в лицето на баща ми след поредния му коментар. После си казах ‘По-добре винаги да си мълча. ’ Все повече започнах да се замислям за хората около мен. Исках да кажа на родителите си, че нямат представа какво е да живееш сред моето поколение. Чувствам се сама... и само това чувствам. Преди ме беше страх от много неща. Например от височини – не можех и да погледна от високо. А сега ми е все тая. Беше ме страх и като пътувах късно вечер, че кой знае какво може да се случи, но сега и затова ми е все тая. Не чувстам емоция в гласа си, докато говоря. Не мога да си спомня кога за последно чувстах нещо и какво беше то. Имам големи планове за бъдещето, а сега нямам сили и да си ги представя, дори не намирам и смисъл в тях. Страх ме е от самото бъдеще. Не намирам смисъл и в него. Имах голям интерес към книги, филми, природа, а сега и това ми е безразлично. Понякога се чувствам виновна. Има толкова много сираци, хора с всякакви болести, бездомници. Коя съм аз да се чувствам празна? Но снощи баща ми не спря да ми говори как за нищо не ставам и после се разплаках пред майка ми. Но тя какво може да направи? Тя сама се е отказала да разговаря много с него. И не, не искам да поговоря с баща ми за това, опитвала съм се, не става. И снощи, докато се опитвах да заспя, се задушавах. Понякога се замислям дали изобщо искам да се събудя. Не чувстам нищо вече, имам страх, че никой няма да ме разбере, че ще си умра сама... И само от това ме е страх. Май само и това чувствам. Може би наистина е депресия. Не намирам смисъл в нищо. Не искам да споделям с нашите, ако наистина някой разбере какво ми се върти в главата, ще ме пратят в клиника или на психолог, а не искам още една лекция от баща ми и накрая едно ‘Знаех си аз, че от тебе нищо няма да стане. ’ Нищо няма да ми помогне, няма да бъда същата. Сега най-обичам да се правя, че не съществувам. Казвам си, че няма да повярвам в любовта, а в същото време разбирам, че искам да бъда обичана, не не вярвам, че някой е способен да ме обича. Имам нужда да променя нещо, не знам какво, не знам защо, не знам как... А и не намирам сили в себе си.
Съжалявам, че е прекалено дълго... И благодаря отново на онези, които са го прочели. Та кажете, чувстали ли сте се някога така. Аз лично не ви го пожелавам.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 9 месеца hash: 734148d059

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Учи и се махай от България. Почти си издърпала , защото след 2 години ще си пълнолетна и ще можеш да правиш каквото поискаш. Учи език! Не обръщай внимание! Успех! :-)

 

...

преди: 11 години, 9 месеца hash: c5f24e715d

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Чувствала съм се точно така точно на 16-17 години. Нападките, че за нищо не ставам бяха от страна на майка ми. Но всичко друго си беше като твоето. Пътят по който си тръгнала е правилният изключи и не слушай нападките на хората, дори и на баща си. Лошо правиш да напускаш целите си заради другите, целите се постигат за самата теб. Родителите много добре знаят, че трудно се живее с днешното поколение, но трябва да се научиш сама да да се оправяш, с тези хора ще живееш целия си живот, те ще бъдат продавачи в магазините, те ще бъдат в общинската администрация, те ще са ти комшиите, те са бъдещето и трябва да се научиш да живееш с тях, каквито и да са те, ти си една от тях, не се дели сама, ти имаш силата да промениш някой от тях дори един е достатъчно.

 

...

преди: 11 години, 9 месеца hash: 01514a38a9

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

3.   Познато ми е всичко това през което си преминала, ако кажа че живота ми е бил още по-голям провал от твоя надали ще ми повярваш но трябва да намериш сили и воля и можеш да обърнеш всичко в твоя полза, аз го осъзнах на твоята възраст и сега имам много по различен поглед над живота от преди. Колкото и клиширано да ти звучи когато паднеш трябва да се изправиш и да продължиш напред. Ти имаш потенциал да си направиш живота хубав и да си доволна и ти го знаеш. Умно момиче си, стегни се и мисли по-позитивно. Само ти можеш да си помогнеш. Надявам се да съм бил от полза. Момче на 17.

 

...

горе^

преди: 11 години, 9 месеца hash: 1d0b2988ba

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Здравей! Първо искам да те успокоя, че нещата са наред! Всеки от нас е преминавал през подобен период, поне аз лично съм имал период подобен на твоя. Така че не се притеснявай! Проблемът е както ти сама каза, че трябва нещо да се промени. Просто в момента ти нямаш вдъхновение за нищо, а реално вдъхновението е това специално нещо, което винаги ни води напред. Успокой се малко - това, че в училище се стараеш да си сред най-добрите, това, че виждаш реалността около себе си като пошла, са хубави неща. Това означава, че си умна и най-вече знаеш какво е да бъдеш приличен и добър човек! Остани такава! Пробвай се да свалиш от интернет някое сериалче или весело филмче и се разсей малко - това ще ти помогне. Рисувай, пей си вкъщи любимата музика, излез в парка и тичай - всичко това ще ти помогне сега. Ако искаш, почни дори да пишеш! Поезия, проза, без значение ;) А относно личния ти живот - щом си толкова съвестно и примерно момиче, ще си намериш прекрасно момче! Не го мисли толкова сега ;) Айде, успех! Джак

 

...

преди: 11 години, 9 месеца hash: 34dcfa33d7

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Аз съм така от доста време насам.. Сега съм на 15 !! Промених се много.. винаги ще съм странна !!!!

 

...